Бялата ръкавица

Може би му мина през ума, че ако случайно Холтспър вече не се върне в Стоун Дийн или пък той, Гарт, никога не го види, торбата ще замени загубата на любимия му господар.

В момента положително подобна мисъл се мярна смътно в ума му, но тя едва ли се бе превърнала в пожелание, защото в следващия миг той се сбогува със Стоун Дийн, сериозно зает със задача, чийто успешен край би могъл да разпръсне всичките му мисли за връщане към стария занаят.

Както можеше да се разбере от думите му, той отиваше направо в жилището на Дик Денси и след малко пристигна до скромната колиба.

Преди да излезе на откритото пространство, край колибата Гарт видя един човек, който си отиваше, залитайки. Той само го зърна за миг, когато изчезваше между дърветата, но все пак можа да то познае. Беше дърварят Уолфорд; от начина, по който вървеше, личеше, че е пиян.

Гарт лесно разбра това, спря само за да се увери, че дърварят продължава да лъкатуши на път към дома си, и тогава тръгна към колибата.

Той правилно беше отгатнал състоянието, в което се намираше Уолфорд. В този миг дърварят беше може би толкова пиян, колкото не е бил в целия си живот. Как стигна до това състояние, ще стане ясно, като разкажем накратко някои случки, станали, след като напусна Стоун Дийн, в които той и помощникът му Дик Денси бяха главните действуващи лица.

Беше все още ранна утрин, когато двете знаменитости, които се завръщаха в къщи след нощната си работа в конюшнята, влязоха в сенчестата гора Уопси; светлината беше достатъчна и можеше да се види, че те не вървяха, както трябва. И двамата непрекъснато се спъваха в дърветата, а веднъж Уолфорд падна презглава в една локва и когато излезе оттам, мръсното му лице беше още по-мръсно.

Може би дъждът, който разкаля пътеката, беше виновен, загдето двамата се движеха така несигурно. Но забелязваше се, че и говорът им е неясен, за което едва ли беше виновен дъждът. Явно, това се дължеше на някаква по-силна течност.

Денси говореше разпалено и весело и думите му често бяха прекъсвани от кикотлив смях. Той си беше тръгнал напълно доволен от нощната си печалба — една шепа сребро, което постоянно вадеше от джоба си, разглеждаше го при слабата светлина и го раздрънкваше, за да се увери, че това, което звънти между пръстите му, са истински монети.

Дланта на Уолфорд не беше изглежда толкова щедро „намазана“, но въпреки това той също беше в добро настроение. Нещо друго го беше развеселило, макар че той не довери това „нещо“ на своя другар. Настроението му не се дължеше само на съдържанието на шишето, което бе измъкнал от избата на Стоун Дийн, макар че то може би го караше да фъфли така и да се спъва толкова често по пътеката.

Имаше друга причина, по-вълнуваща от спирта, изгълтан от шишето. Това беше надеждата, че ще види в пълна разруха човека, чийто хляб току-що бе ял и от чиято бира бе пил.

На него никак не му беше ясно как ще стане това. Новият му покровител само му беше загатнал за начина, по който смята да използува това, което стана тази нощ. Но колкото и тъп да беше умът на грубиянина Уолфорд, той знаеше, че ще последва нещо, което ще го отърве от съперника му, и то без повече риск или усилие от негова страна. Опасността и грижата да си отмъщава — защото той искаше да отмъсти на Холтспър — не само бяха паднали от раменете му, но му беше обещано и добро възнаграждение за услугата, която извърши така леко и с такова желание. Това беше истинската причина за тайната му радост, увеличена в момента от алкохола.