Поглед в мрака

Бяха й взели бронята и меча и я бяха облекли в широка дреха, каквито носеха робите по тези места, точно както бяха постъпили и с него. Дали и тя беше приела промяната толкова безропотно, запита се Тисамон. „И защо изобщо е тук?“

— Миен — повика я той, а после повтори: — Фелисе Миен.

Застанал от другата страна на решетките, в онази част на подземното си царство, която минаваше за свободна зона, Улт не сваляше поглед от двама им. Седналата на пода жена дълго остана неподвижна, а когато най-после помръдна и хвърли поглед през рамо, не каза нищо. Не беше нужно. Изражението й беше достатъчно красноречиво. Раняващо.

— Как те хванаха? — попита я тихо Тисамон. Застави се да срещне погледа й и разбра, че и нейното пленничество, като неговото, е било плод на личен избор. — Защо си тук? Защо се остави да те хванат?

Едва доловима горчива усмивка пробяга по лицето й.

— Мислиш, че съм дошла тук заради теб? — подхвърли.

Решен да поеме пълната отговорност за безумната й постъпка, Тисамон изведнъж се почувства така, сякаш вместо на твърда почва, кракът му е потънал в празен въздух. Коленете му се подгънаха и той стисна по-силно решетките.

— Но… защо? Ако не по тази причина, тогава защо?

Усмивката й се разширяваше като раздиращ се плат.

— Защо ли, Тисамон? Защото нямаше къде другаде да ида. Нежелана съм сред своите хора. Това ми беше съобщено от най-високо място. Можех да се върна в Равнините, но… какво да диря там? — При последните няколко думи гласът й се пречупи. После тя скочи изведнъж и застана пред него. Красотата й, изяществото на всяко нейно движение го срязаха през стомаха със същата сила като при първата им среща.

— Знам какъв съм — каза той. — Ти не можеш да разбереш… предадох толкова много…

Тя го прекъсна с почти недоловимо движение, така бегло, че за миг Тисамон не разбра какво точно се е променило. А после видя, че шиповете на палците й стърчат, готови за бой.

— Мислиш ли, че ме е грижа за дългогодишното ти самоугаждане? — попита с тих глас Фелисе. — Мислиш ли, че на някого му пука, освен на самия теб, естествено? Очакваш да те разбера? Да, знам — легнал си с някаква паякородна, а по-късно тя умряла. От къде на къде аз трябва да нося този товар? Защо аз станах жертва на твоите желания?

— Знам какъв съм — чу се да казва отново той.

— Не знаеш какъв си — изсъска тя и тръгна към решетките, които ги деляха. — Ти си красив, Тисамон, красив, опасен и умен, но също така си студен и назъбен като острие на стрела, от онези стрели, които причиняват най-голяма болка, когато ги вадят. — Беше толкова близо, че Тисамон би могъл да я докосне, ако решетките се вдигнеха внезапно.

„Поредният ми провал“ — помисли си той и само за миг мъглите на гордостта му се вдигнаха, колкото да разбере, че е можел да бъде щастлив, ако беше останал при нея. „Атриса не би одобрила избора ми“, но Атриса, понеже беше мъртва, нямаше как да коментира решението му.

— Искаш пак да се дуелираме — каза той. Това пасваше така идеално на плана, че Тисамон несъзнателно се огледа за другата жена, която се беше намърдала неотвратимо в живота му.