Поглед в мрака

Тук бяха и ценийците, дошли от далечния си град по настояване на Плиус. Ценийците страняха от всички и нищо чудно, защото в техните карти тукашните земи фигурираха като враждебни територии. И те бяха мравкородни, но всичко в тях говореше за чужди, далечни земи, дори доспехите им — носеха люспести брони вместо характерните за равнинските мравки плетени ризници. Щитовете им бяха овални, а мечовете им завършваха със заострени куки. Щяха да изглеждат примитивни, ако не бяха страхотните им арбалети — тежки оръжия с макара и дълга манивела, които значително улесняваха презареждането. „Просто са различни“ — решил беше Балкус, а и Цен беше толкова далеч, че не представляваше заплаха за другите мравешки градове. Ценийците бяха останали встрани от политическото развитие на Равнините, живели бяха като отшелници на своя далечен Атолов бряг.

Тримата мравкородни командири бяха станали ако не приятели, то поне съюзници по неволя, единен фронт срещу потискащото еднообразие на сарнианците — двама външни и един вътрешен, който всячески се опитваше да остане външен. Правеха си компания и играеха игрите, които Плиус беше научил в чуждестранния квартал на Сарн. Мравкородните предпочитаха да общуват с равни на себе си, а покрай натрапените си командирски постове тримата нямаше с кого да общуват освен помежду си.

Походът на изток не беше от приятните. Живееха в постоянно напрежение и неизвестност, и с мисълта, че може да налетят на имперската армия по-рано от предвиденото, без друго предупреждение освен задъхания доклад на някой отмалял мухороден съгледвач. В резултат бяха изминали по-голямо разстояние от планираното, а осородните от своя страна, изглежда, не си даваха зор. Това уреждаше идеално сарнианците, които живееха с постоянния страх предстоящото сражение да не повтори Битката при релсите. Всеки спечелен ден даваше допълнително време на града им да подсили отбраната си.

„Артилерията“ — помисли си мрачно Балкус. За нея имаше грижата момчето на Стенуолд, разбира се, и Балкус всякак се опитваше да не мисли за младия федерален и неговата самоубийствена задача, ала ето че именно за него се сети сега.

А сражението предстоеше съвсем скоро. Лагерът на имперската армия вече се виждаше в далечината. Приказките и врявата на колегиумските войници звучаха по-силно и кресливо от нормалното, хората бяха изнервени от близостта на противника. Шеста и Седма имперска армия под командването на генерал Малкан, Крилатите фурии и Кошера с цялата си страховита мощ, бяха само на три мили пред тях. Преди слънцето да залезе, лагерът им се виждаше с просто око, а мухородните съгледвачи ги шпионираха с далекогледи. Малкан не правеше никакъв опит да скрие числеността на армията си, дори напротив, развяваше пред очите им цялата си военна мощ, която надвишаваше два и дори три пъти събраната от Сарн войска. Заранта щеше да е кръвопролитна.