Поглед в мрака

Балкус стана.

— Не ми се играе повече — каза той. — Ще изляза да видя как са хората ми.

Един мравкороден командир не би си правил този излишен труд, разбира се, не би имало нужда. Паропс и Плиус нямаше нужда да го правят. Те бяха постоянно сред войниците си, умовете им — вплетени в мрежа, която беше опора за всеки поотделно и обвързваше всички им в едно цяло. При Балкус, уви, не беше така. Неговите хора бяха глухонеми, умовете им — самостоятелни и затворени, а в неговата глава като влудяващ звуков фон неизменно присъстваха гласовете на сарнианските войници.

Походът дотук не беше докрай лишен от светли моменти, смешни дори. Балкус никога нямаше да забрави как посред тържествено мълчаливия марш на мравкородните, една колегиумска жена подхвана песен с простичък ритъм, несмело и малко фалшиво дори, откъм редиците на неговите доброволци, които се влачеха кой както свари, неспособни нито да поддържат строя си, нито да вървят в крак. Още няколко гласа се присъединиха към нейния и скоро половината му войници припяваха думите, кой както ги е чул, успяха дори да нагодят крачките си към маршовия ритъм е бледо подобие на мълчаливите мравки.

Онази песен беше стоплила сърцето на Балкус. И не само по очевидните причини, а и заради дълбокия ужас, надигнал се в главата му, предаден и препредаван от всички сарнианци, които бяха дълбоко потресени от факта, че пишман-войниците от Колегиум са тръгнали на война, а вдигат врява и крещят някаква безсмислена и лишена от мелодия песен. Усетил мислите на своите сънародници, Балкус знаеше, че са скандализирани и отвратени, а това определено му стопляше сърцето.