Виж Джейн бяга…

— Мислех, че Майкъл ти е казал.

— Да, разказа ми.

— Ама не му вярваш, нали?

— Ти също не повярва на Даниел? — напомни й Джейн.

— Обстоятелствата са бая различни.

— Къде стана катастрофата?

— Недалеч от тук. Майка ти пътувала за Бостън, някакъв мъж не спазил стопа и връхлетял отгоре й. Понесе го много тежко. Много се обичахте.

— Кой друг е бил в колата?

— Какво имаш предвид? Как кой друг?

— Кой е шофирал?

— Майка ти, естествено. Ти трябвало да идеш с нея, но както разбрах, викнали те на някаква сбирка в училището на Емили. Затова си се отказала. Нещо от този род.

— Не съм карала аз, така ли?

— Нали ти обясних? Била си в училището.

— Майкъл ми каза, че аз съм шофирала.

— Какво? Не ставай смешна, Джейн, защо ще ти пълни главата с такива глупости?

— Каза, че аз съм шофирала, че Емили също е била в колата.

— Емили?

— Каза ми, че е издъхнала в ръцете ми.

— Джейн, това са ненормални дрънканици.

— Но дъщеря ми е жива, нали, Карол?

— Разбира се, разбира се, че е жива.

— Къде е тя, Карол?

Карол се изправи. Джейн забеляза върху лицето й ново, непознато изражение. Спомни си, че по същия начин се бе променило лицето на Ан Халорен-Гимблет. Това е страх, осъзна Джейн. С усилие се изправи и прегради пътя на Карол към вратата.

— Къде е тя, Карол? — попита я отново.

— Не знам.

— Не ти вярвам.

— Не знам къде е.

— Къде Майкъл е скрил Емили?

— Джейн, чуй се! Чуй се само какви ги плещиш?! Помисли смислено ли говориш? Даниел спомена, че си казала, че Майкъл крие Емили. Защо му е притрябвало всичко това? Като те гледам и слушам, идва ми да ти кажа, че с право я крие от тебе. За да я защити. За нейно добро…

— Не! Прави го само заради себе си.

— Джейн…

— Каза ми, че е умряла, Карол. Каза ми, че аз съм я убила! Че е издъхнала в ръцете ми! Как си го обясняваш това? И мен ли се опитва да защити?

— Той наистина се опитва да ти помогне, Джейн. Цял живот се мъчи само да ти помогне.

— Като ме лъже? Като ми разправя, че дъщеря ми е мъртва? И че аз съм виновна за нейната смърт? За Бога, Карол, чуй ме! Защо трябва да си измислям всичко това?

— Мисля, че имаш халюцинации.

— Халюцинации, така ли?

— Смятам, че наистина вярваш на онова, което разправяш.

— Халюцинации! Това са думи на Майкъл, нали? — с погнуса каза Джейн. — Майкъл ти каза, че халюцинирам, така ли е?

— Джейн…

— Така ли е?

По лицето на Карол прочете, че потвърждава. Джейн недоумяващо поклати глава.

— Подсигурил се е по целия фронт, нали? Убедил е всички, че съм луда! Че съм претърпяла срив след смъртта на майка си и имам две лица. Добро — за пред приятелите и чудовищно — за вкъщи. Че съм невъздържана, че избухвам от нищо… — Джейн започна да се движи нервно, опитвайки се да подреди мислите си. — Това е съвсем логично. Всички знаят каква съм. Как бих могла да се преборя с него, когато съм наблъскана до козирката с лекарства!? Едва ставам от леглото. Едва говоря. По брадата ми текат лиги. Толкова съм депресирана, че мога да мисля единствено за самоубийство… Не разбираш ли? Той ме лъже! Лъже всички. Пуснал ти е мухата, че съм спала с мъжа ти. Пред мен твърдеше, че съм имала стотици мръсни истории. Така извъртя нещата, че когато започнах да съпоставям фактите и да загрявам лъжите, му, излиза, че халюцинирам! Той не ми е казвал, че дъщеря ми е мъртва. Аз съм си въобразила, че ми го е казал! Следователно съм по-луда, дори отколкото сам е допускал. Нещата са перфектни. Кой ще оспори, че трябва да бъда натирена в лудница?! А веднъж затворят ли ме, планът му е успял. Тикнат ли ме в някоя змийска бърлога с модно име, дори паметта ми да се върне, дори да си спомня истината, тя ще бъде само поредното доказателство, че съм луда. Ще прибавят новите халюцинации в и без друго препълнения болничен картон и ще си изтупат ръцете.