Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Часът вече беше седем и половина и зората бавно огря дърветата, от които капеше стопеният сняг. Издирването на самотния психопат беше в разгара си, личеше добрата организация. Бяха сигурни, че до обяд ще го заловят.
Но след няколко часа без резултат от инфрачервената камера на хеликоптера и от чувствителните носове на обучените кучета плъзнаха предположения, че търсеният вероятно вече не е жив. И че трябва да пристъпят към издирване на труп.
Щом първата бледа светлина на зората проникна през щората и опари дланта на Виргиния като нажежена електрическа крушка, тя изпита само едно желание: да умре. Но все пак инстинктивно си дръпна ръката и пропълзя по-навътре в стаята.
Кожата й беше нарязана на над трийсет места. Целият апартамент беше в кръв. На няколко пъти през нощта тя си ряза вените, за да пие, но не успяваше да осмуче, да излочи всичко и кръвта се лееше се по пода, по маси и столове. Големият килим в хола изглеждаше така, сякаш върху него бе транжирано животно.
Засищането и облекчението намаляваха с всяка нова рана, която отваряше, с всяка глътка от все по-разредената собствена кръв. На развиделяване се беше превърнала в стенеща нещастница, съсипана от абстиненция и страх. Страх от това, което се налагаше да направи, ако искаше да остане жива.
Прозрението й дойде постепенно, превърна се в увереност. Кръвта от друго човешко същество щеше да я… излекува. Не можеше да си посегне. Вероятно дори не беше и възможно: раните, които си нанасяше с ножчето за плодове, зарастваха неестествено бързо. Колкото жестоко и дълбоко да режеше, след минути кръвта спираше. След час вече беше само белег.
Освен това… Усети.
Утрото наближаваше, тя седеше на кухненския стол, смучеше кръв от сгъвката на лакътя си, втората на същото място, когато сякаш се взря навътре в себе си и я съзря.
Заразата.
Разбира се, не я видя, но изведнъж тя сякаш изникна. Както бременна вижда при ултразвукова диагностика детето в утробата си, но в случая не беше дете, а голяма гънеща се змия. Това износваше в себе си.
И видя, че тази зараза живее свой живот, има своя сила, независима от тялото й. Заразата щеше да живее дори и без нея. Всяка майка щеше да умре от шока да види подобно нещо на монитора, но никой нямаше да забележи нищо, тъй като змията щеше да е завладяла тялото й.
Така че самоубийството беше безсмислено.
Единственото, от което заразата явно се боеше, бе слънцето. Бледата светлинка върху ръката й причини повече болка и от най-дълбоките рани.
Тя седя дълго свита в ъгъла на хола, гледаше как зората през щората полагаше решетка върху омазания килим. Помисли за внука си Тед. Как обичаше да допълзи до мястото, където следобедното слънце осветяваше пода, да легне на килима и да заспи в слънчевото ложе с пръстчето в устата.
Гола мека кожа, толкова тънка, че е достатъчно само…
КАКВИ ГИ ИЗМИСЛЯМ!
Виргиния се сепна, зареяла нанякъде празен поглед. Видя Тед и си представи как…
НЕ!
Удари се по главата. Продължи да се удря, докато не разруши представата. Но никога повече не биваше да се вижда с него. Никога повече не биваше да вижда никого от любимите си хора.
Никога повече не бива да виждам хората, които обичам.
Виргиния принуди тялото си да се надигне и бавно допълзя до решетката от светлина. Заразата негодуваше, искаше да я дръпне обратно, но тя беше по-силна, все още владееше тялото си. Светлината пареше в очите й, решетката изгаряше роговицата като нажежено желязо.
Гори! Изгаряй!
Дясната й ръка беше цялата в белези и засъхнала кръв. Протегна я на светлината.
Онова, което бе изпитала в събота, беше просто милувка — сега кожата й лумна като от оксижен. След секунда тя стана бяла като тебешир. След две секунди запуши. След три секунди се наду мехур, почерня и се пръсна със съскане. На четвъртата секунда тя си дръпна ръката и отпълзя с хлипане към спалнята.
Вонята на изгорено месо отрови въздуха, тя не смееше да погледне ръката си, когато се вмъкна в леглото.
Почивка.
Но леглото…
Въпреки спуснатите щори в спалнята влизаше твърде много слънчева светлина. Дори да се завиеше с юргана, в леглото не се чувстваше защитена. Ушите й долавяха и най-тихия утринен звук в блока и всеки шум представляваше потенциална заплаха. Някъде някой се движеше. Тя трепна, завъртя глава по посока на звука, ослуша се. Издърпване на чекмедже, дрънчене на метал.