Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Не си направи труда да се качи за престилката си. Нали смяната му беше приключила.
Сега вече е свободното ми време и го правя само и единствено за своята душа.
Можеше да вземе някоя от престилките на патолозите в моргата, в случай че вътре е… омазано. Асансьорът дойде и той натисна подземен етаж 2. Какво ще прави, ако наистина е така? Може би трябва да се обади в спешното и да пита дали някой ще дойде да го зашие. Нямаше инструкции за подобни случаи.
Е, най-вероятно кръвотечението, или както там можеше да се нарече, вече е спряло, но трябваше да провери. Иначе нямаше да може да заспи. Ще лежи и ще си представя как капе.
На слизане от асансьора се подсмихна. Колко ли от обикновените хора биха се справили с подобна ситуация, без да им мигне окото? Малцина. Беше наистина доволен от себе си, задето… да, изпълнява дълга си. Държи се отговорно.
Сигурно чисто и просто не съм обикновен.
И не би могло да се отрече: отчасти се надяваше… ами кръвотечението да е продължило; да се наложи да позвъни в спешното, да стане малко цирк. Колкото и да му се искаше да се прибере и да си легне. Така историята щеше да стане по-интересна, много ясно.
Не, едва ли беше обикновен човек. Нямаше никакви проблеми с труповете: помощни средства с угаснали мозъци. Затова пък тези коридори определено го влудяваха.
Самата мисъл за мрежата от тунели на десет метра под земята, за празните стаи и зали, подобни на някакви адски отдели в ада. Толкова големи. Толкова тихи. Толкова празни.
В сравнение с тях труповете са самото въплъщение на живота.
Набра кода, по навик натисна копчето за автоматично отваряне на вратата, но то му отвърна само с безпомощно щракване. Така че си отвори ръчно и като влезе в камерата, си сложи гумени ръкавици.
Какво става?
Трупът, който бе оставил покрит с чаршаф, сега беше гол. Еректиралият му член стърчеше, изкривен на една страна, чаршафът се валяше на пода. Скапаните от пушене дробове на Бенке изсвистяха, когато рязко си пое дъх.
Човекът не беше мъртъв. Не. Явно не… щом се движеше.
Той мърдаше бавно върху носилката, сякаш насън. Ръцете му търсеха нещо във въздуха и Бенке инстинктивно отстъпи назад, когато едната — дори не приличаше на ръка — прелетя под носа му. Човекът направи опит да се надигне, падна обратно върху носилката. Окото му гледаше право напред, без да мига.
Звук. Той издаваше някакъв звук.
— Ееее…
Бенке прекара ръка през лицето си. Нещо беше станало с кожата му. Усети я някак странна… погледна ръката си. Гумените ръкавици.
Видя как онзи отново направи опит да се надигне.
Какво, по дяволите, да правя?
Човекът падна на носилката с мокро изплискване. Няколко капки опръскаха лицето на Бенке. Той посегна да ги избърше с гумената ръкавица, но само ги размаза.
Вдигна крайчеца на ризата си, избърса се.
Десет етажа. Паднал е десет етажа.
Добре. Добре. Ето ти проблем. Оправяй се.
Щом не е мъртъв, значи е в предсмъртна агония. Трябва да се погрижи за него.
— Ееее…
— Тук съм. Ще ти помогна. Ще те закарам в спешното. Легни спокойно, аз ще…
Бенке се приближи и сложи ръка върху напрегнатото му тяло. Здравата ръка на мъжа се стрелна и го хвана за китката. По дяволите, откъде тази сила? Бенке се принуди да си помогне и с другата ръка, за да се освободи.
Единственото подръчно средство, с което можеше да го стопли тук, бяха стандартните чаршафи за трупове. Бенке взе три да го завие, а той през цялото време се гърчеше като червей на кука и не спираше да издава същия звук. Бенке се наведе над него и го зави, щом онзи се поуспокои.
— Сега ще те закарам в спешното възможно най-бързо, нали? Гледай да не мърдаш.
Изтика носилката до вратата и въпреки всички струпали се проблеми си спомни, че автоматът не работи. Заобиколи носилката откъм горния й край и отвори, погледна към главата на човека. Защо ли му трябваше!
Устата, която всъщност не беше уста, се отваряше.
Полузарасналата кожа се раздра със звук като от остъргване на люспеста риба. Тук-там здравата светлорозова кожа не се разкъса, а се разтегли, докато дупката в долната част на лицето ставаше все по-голяма.
— Ааааа!
Воят му отекна в празните коридори и сърцето на Бенке се раздумка.