Покани ме да вляза

По това време почти нямаше движение, особено пък в неделя сутрин. Метрото беше затворено за през нощта, а редките шофьори на леки коли по моста копнееха или да стигнат до леглата си, или да се върнат по-скоро в тях.

А Бени Мелин беше изключение. Тоест и той искаше да се прибере и да си легне, но от радост надали щеше да заспи.

Осем пъти бе ходил на срещи с жени по обяви за запознанства, но Бети, с която си уреди среща в събота вечер, беше първата… да, първата, с която си допаднаха.

Щеше да се получи. И двамата го усещаха.

Беше им смешно как звучи: Бени и Бети. Като някакво комедийно дуо, но какво да се прави? Ако си родят деца, как ще ги кръстят? Лени и Нети?

Да, наистина им беше приятно заедно. Бяха в дома й в Кунгсхолмен и всеки разказваше за себе си, за да се нагодят един към друг, и то с доста добър резултат. На зазоряване като че ли им оставаха само два начина, по които да постъпят.

И Бени избра този, който смяташе за по-правилен, макар да му беше трудно. Сбогува се с обещанието да се видят пак довечера, качи се на колата и потегли към дома си в Брумаплан, като си пееше на висок глас „I can’t help falling in love with you“.

Та Бени не беше в момента човекът, който да изнедоволства или дори изобщо да забележи окаяното състояние на моста Транебергсбрун тази неделна утрин. Не, за него това беше мостът за рая, за любовта.

Почти бе стигнал другия му край откъм Транеберг, захванал рефрена за може би десети път, когато на платното пред фаровете му изскочи синя фигура.

Той мълниеносно си помисли: не спирачката! — отпусна газта и завъртя волана. Успя да отбие вляво, когато между него и човека оставаха около пет метра. С периферното зрение мярна синя дреха и бели крака, преди колата да изтрещи в бетонната мантинела между двете платна.

Удари се в нея и продължи напред, при което така мощно застърга, че ушите му заглъхнаха. Огледалото се откърти и полетя назад, а вратата се смачка навътре чак до крака му, преди колата да отхвърчи обратно към платното.

Опита се да овладее кормилото, но тя поднесе до другия край и се удари в пешеходното ограждение. И второто огледало се откърти и прелетя през парапета, отразявайки светлините на моста на небесния фон. Той натисна леко спирачката и следващото поднасяне мина по-леко; колата едва докосна бетонната мантинела.

След около стотина метра успя да спре. Издиша и остана неподвижен, отпуснал ръце в скута си, а двигателят още работеше. Вкус на кръв в устата: беше си прехапал устната.

Що за откачалка?

Погледна в огледалото и на жълтеникавото осветление успя да различи човека, който се тътреше по платното, сякаш нищо не се беше случило. Ядоса се. Малоумник, определено, обаче това неговото минаваше всякакви граници.

Натисна да отвори вратата си, не можа. Явно ключалката се беше прецакала. Свали си колана и се измести на съседната седалка. Преди да слезе, включи аварийните светлини. И зачака до колата със скръстени на гърдите ръце.