Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Тихо! Млък!
Ако в този момент имаше чук, като нищо щеше да го стовари право върху тази гнусна трепереща маса с взиращото се око; кожата на устата се пръсна като опънат ластик и Бенке видя зъбите на мъжа, бели сред цялата кървава пихтия на някогашното му лице.
Бенке заобиколи количката и я подкара по коридорите към асансьора. Подтичваше от ужас да не би онзи да се извърти и да падне от носилката.
Коридорите се точеха безкрайни като в кошмар. Да. Същински кошмар си беше. Всичките му идеи за „интересна история“ се изпариха. Искаше само да стигне до място с хора, живи хора, за да се отърве от това изчадие, което крещеше върху носилката.
Стигна до асансьора и натисна бутона за повикване. Представи си пътя до спешното. След пет минути ще е там.
Още на приземния етаж ще се намери някой да му помогне. Две минути — и се връща в реалността.
Идвай де, проклет асансьор!
Онзи му махна със здравата си ръка.
Бенке погледна и затвори очи, отвори ги отново. Човекът се опитваше да каже нещо, беше се поукротил. Викаше го да се доближи. Значи беше в съзнание.
Той се наведе:
— Да? Кажи?
Внезапно ръката го сграбчи за врата и притегли главата му надолу. Бенке загуби равновесие и се стовари върху него. Онзи го държеше здраво, дърпаше главата му надолу, право към… дупката.
Бенке опита да се хване за стоманената рамка на носилката, за да се освободи, но онзи му извъртя главата и залепи лицето му за мокрия компрес на шията си.
— Пусни ме, че…
В ухото му се заби пръст и той чу как се чупи костта и се пука тъпанчето му, а пръстът влизаше все по-навътре. Той зарита с крака и когато си блъсна пищяла в металната пречка в долния край на количката, Бенке най-сетне изкрещя.
Зъби захапаха бузата му, а пръстът в ухото му се пъхна толкова навътре, че му причерня, всичко угасна и… той се предаде.
Последното, което видя, бе как компресът пред очите му си промени цвета и стана розов, докато онзи ръфаше лицето му.
Последното, което чу, бе — дзън! — асансьорът пристигна.
Лежаха един до друг на дивана, потни, задъхани. Оскар беше като пребит, изтощен. Прозя се толкова широко, че челюстта му изпука. Ели също се прозя. Оскар обърна глава към нея.
— Стига де!
— Извинявай.
— На теб изобщо не ти се спи, нали?
— Да.
Оскар едва си държеше очите отворени, говореше почти без да мърда устни. Лицето на Ели ставаше размазано, нереално.
— Как успяваш… Да се снабдяваш с кръв.
Ели го погледна. Продължително. После се реши и Оскар видя как се раздвижиха бузите и устата й, сякаш предъвкваше нещо. След това отвори уста.
Той видя зъбите й. Тя затвори устата си.
Оскар извърна глава и се вгледа в тавана, където ненужната лампа беше хванала прашна паяжина. Дори нямаше сили да се учуди. Аха. Тя е вампир. Нали вече го знаеше.
— Много ли сте?
— Кои?
— Знаеш.
— Не, не знам.
Оскар погледна тавана в търсене на още паяжини. Откри две. Стори му се, че видя паяк да пълзи по едната. Премигна. После пак. В очите си сякаш усещаше пясък. Нямаше паяк.
— Как да те наричам? Какво си всъщност?
— Ели.
— Така ли се казваш?
— Почти.
— Ами как?
Пауза. Ели се отдръпна към облегалката на дивана, извъртя се на хълбок.
— Елиас.
— Но това е… мъжко име.
— Да.
Оскар затвори очи. Не можеше повече. Клепачите му се слепнаха. Поглъщаше го някаква черна яма. В дълбините на съзнанието си знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Само че нямаше сили.
Черната дупка се взриви в забавен каданс, всмука го и той бавно се превъртя в пространството навътре в съня.
Усети някъде далече как някой гали някого по бузата. Не можеше да се концентрира, че щом го усещаше, явно бузата беше неговата. Някъде на далечна планета някой нежно галеше нечия буза.
И това беше хубаво.
После останаха само звездите.
Четвърта част
Тук банда тролове се крие!