Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Кой друг ще пуска брошури, докато го няма?
Стиснал здраво рекламките в ръка, Оскар се свлече на пода до входната врата, опря чело на коленете си. Не плачеше. Чувстваше препълнения си мехур като парещ мравуняк и това по някакъв начин му пречеше да заплаче.
Само една мисъл му се въртеше в главата.
Аз не съществувам. Аз не съществувам.
Лаке прекара цялата нощ в тревога. Още щом остави Виргиния, го загложди някакво смътно безпокойство. В събота вечер поседя няколко часа в китайския със старчетата, опита да сподели притеснението си, но никой не прояви интерес. Лаке усети, че му трябва отдушник за тревогата и че може да кипне от гняв, затова си тръгна.
Тези хора пет пари не струваха.
Нищо ново, но той си мислеше… хм, какво, по дяволите, си мислеше?
Че сме сплотени.
Че и някой освен него усеща: случва се нещо ужасно. Толкова много приказки, толкова се изхвърляха, най-вече Морган, но опре ли ножа о кокала, никой не си помръдва пръста да предприеме нещо.
Не че самият Лаке знаеше какво да стори, но той поне се безпокоеше. А каква полза? Лежа буден почти цяла нощ, от време на време опитваше да чете „Бесове“ на Достоевски, но обърнеше ли страницата, забравяше какво се бе случило на предишната, и се отказа.
Все пак постигна нещо: взе решение.
В неделя сутринта отиде до апартамента на Виргиния, почука. Никой не му отвори и той реши… надяваше се да е отишла в болницата. На връщане подмина две жени, които си говореха, долови нещо за някакъв убиец, когото полицията издирвала в гората Юдарнскуген.
Боже мой, има убийци зад всеки проклет храст. Нова радост за пресата.
Бяха изминали повече от десет дни, откакто заловиха убиеца от Велингбю, и на вестниците им бе омръзнало да предъвкват кой и защо е извършил каквото е извършил.
В статиите, които разказваха за него, се долавяше явно… да, злорадство. Описваха сегашното състояние на убиеца с мъчителни подробности: как щял да остане на легло поне половин година. В отделни карета се разясняваше въздействието на солната киселина и всеки можеше да си представи каква болка причинява.
Не, Лаке не се радваше на такива неща. И намираше за отвратително как хората се палеха, че някой си бил „получил заслуженото“ и така нататък. Беше категорично против смъртното наказание. Не че имаше някакви „модерни“ правни възгледи. Напротив. По-скоро допотопни.
Разсъждаваше така: ако някой убие детето ми, ще го убия собственоръчно. Достоевски говори много за прошката, за милосърдието. Разбира се. От страна на обществото, категорично. Но аз като родител на убитото дете имам пълното морално право да отнема живота на извършителя. Друг въпрос е, че след това ще ме вкарат зад решетките за едно осем години, че и повече.
Не това има предвид Достоевски и Лаке го знаеше. Само че мненията им по въпроса чисто и просто се разминаваха.
Ето върху какво разсъждаваше той на път към дома си на улица Ибсен. Като се прибра, установи, че е гладен, свари си порция полуготови макарони и ги изяде с лъжица направо от тенджерата, с кетчуп. Докато накисваше тенджерата с вода, за да я измие после по-лесно, нещо падна през пощенския процеп.
Реклами. Не го интересуват, така или иначе няма пари.
А, да.
Избърса кухненската маса с кърпата за чинии и отиде да вземе класьора на баща си от шкафа, който също бе наследил от него — взе му здравето, докато го транспортира чак до Блакеберг. Внимателно сложи класьора на масата и го отвори.
Ето ги и тях. Четири неклеймовани екземпляра от първата пощенска марка, издадена в Норвегия. Наведе се над класьора и се вгледа в лъва, изправен на задни лапи на синкавия фон.
Невероятно.
При издаването им през 1855-а са стрували четири шилинга. Днес стойността им е… голяма. И са още по-скъпи, защото са по двойки.
Ето това беше решил през нощта, докато се въртеше във вмирисаните на цигарен дим чаршафи: време е. Инцидентът с Виргиния преля чашата. Плюс неспособността на приятелите му да разберат внезапно осъзнатото: не, няма нужда да общува с такива хора.
Ще се махне оттук, и то с Виргиния.
Паднали — не паднали цените, все ще им вземе едно триста хиляди на марките, още двеста хиляди за апартамента. И ще си купят къща на село. Добре: две къщи. Малко стопанство. Парите ще стигнат, всичко ще се подреди. Ще го сподели с Виргиния веднага щом оздравее, вероятно… не, почти е сигурно, че тя ще се съгласи, даже ще се възхити от идеята.