Изчезналата Библиотека

Той отвори папка със сваленото съдържание на блекбърито на Уес и наклони малкия екран към Джейсън. Двамата набързо го огледаха.

Когато стигна до края на материалите, на лицето на Джейсън отново се появи усмивката на осведомен. Уес не притежаваше нищо, което вече да не знаеха. Надрасканото, което бе открила в Долмабахче и бе снимала с телефона си, насочваше към Оксфорд и им даваше нов символ, но Съветът вече беше решил, че крайното местонахождение е Оксфорд, още повече притежаваше новия печат, декриптиран под заблуждаващия файл снимка в имейла на Антун В тази игра Уес беше зад тях.

Въпреки това изпита удовлетворение да види самата подсказка. Тя потвърждаваше това, което Съветът бе открил сам, и съдържаше вълшебните думи, които всеки от членовете му се опитваше да чуе от столетия насам: домът на Библиотеката.

„Вече сме съвсем близо. Открихме я.“

В гърдите му се надигна гордост. Той върна малкия компютър на партньора си.

- Изпрати го - нареди му. - Изпрати всичко.

Техникът започна процеса по изпращането на сваленото съдържание на Секретаря. В блекбърито нямаше почти нищо, а това, което беше там, не беше ново, но все пак щяха да го огледат и проучат.

В този миг телефонът на Джейсън иззвъня. Той погледна към номера и вдигна.

- Свършихте ли? - попита Юън Уестърбърг, който гореше от нетърпение да чуе, че Емили Уес е елиминирана.

- Не съвсем. Още е в процес на развитие. За момента я приспахме.

Не беше благоразумно да говорят за екзекуция по мобилен телефон, но пък не се искаше особено въображение, за да замаскират истинската тема на разговора си.

Секретарят се учуди.

- Защо? Мислех, че желанията ми са съвършено ясни.

- Имаше усложнение. Неочаквана пречка.

Той предаде на баща си заплахата на Уес, че Антун щял да разкрие мисията им във Вашингтон, както и пълния списък с имена - включително техните, - ако Уес не се свърже с него. Решението му да извади Уес от строя, вместо да я убие, беше временна реакция, докато провери какво ще иска Секретарят. Докато говореше, погледна към тялото на Емили. Глупавата жена изглеждаше толкова жалка, просната в безсъзнание в краката му. Мисълта да сложи край на живота й веднъж завинаги го изпълни с въодушевление. Отлагането го разочароваше.

След като изслуша доклада на сина си, Юън Уестърбърг отговори с тона на спокойна убеденост:

- Оставете я да спи. Не искам да я изваждаме от картинката, преди да сме сигурни, че заплахата й да ни разобличи е вече неосъществима. Ще инструктирам хората ни да сложат край на разговора с господин Антун по-скоро от предвиденото, а после онези от екипа, които ще останат в Истанбул, могат да направят съня на Уес вечен.

- Ясно - отговори Джейсън. Щяха да елиминират Антун и така да предотвратят всеки възможен ответен удар след екзекуцията на Емили, след което най - накрая щяха да се погрижат за самата нея. „Навярно прекаляваме с предпазливостта - помисли си Джейсън, - но по-добре е да играем на сигурно.“

- Що се отнася до теб - продължи Секретарят, - трябва да стигнеш в Оксфорд възможно най-бързо. Остави Уес на турския ни екип. Вече ги осведомих къде се намираш и трябва да пристигнат до час. Занеси я на някое уединено място, омаломощи я и я остави да я намерят те. Дойде време да тръгваш. Имаме всичко необходимо, за да завземем библиотеката, и искам да си до мен, когато овладеем това, което е наше по право.