Бонбонени обувки

Днес Жан-Лу се върна на училище малко блед, но весел. Оказа се, че болестта му е била само хрема, но сърдечното му заболяване го прави податлив на всичко и дори една хрема може да се окаже сериозна. Но днес той се върна и пак започна да прави снимки и да гледа света през фотоапарата си. Жан-Лу снима всички: учителите, портиера, учениците, мен. Прави снимките много бързо, така че хората да не успеят да променят физиономиите си, и понякога това му създава неприятности – особено с момичетата, които искат да се кипрят и да позират...

– И да съсипят снимката – казва Жан-Лу.

– Защо? – питам го аз.

– Защото фотоапаратът улавя повече неща от невъоръженото око.

– И духовете?

– И тях.

Странно, но Жан-Лу е напълно прав. Той говори за Димящото огледало и за това как то показва неща, които обикновено не виждаме. Разбира се, Жан-Лу не познава древните символи. Но може би е правил снимки толкова дълго, че е овладял умението на Зози да фокусира – да вижда нещата такива, каквито са наистина, а не каквито хората искат да бъдат. Затова Жан-Лy обича да ходи на гробището, защото там търси неща, невидими за окото. Светещи призраци, истини, такива работи.

– И как изглеждам аз според теб?

Той прегледа албума си със снимки и ми показа една, която ми беше направил през голямото междучасие, докато тичах из двора.

– Малко е размазана – извини се Жан-Лy.

Ръцете и краката ми стърчаха във всички посоки, но лицето ми се виждаше ясно – усмихвах се.

– Това си ти – каза Жан-Лy. – Красива снимка.

Е, не можах да разбера дали се хвали или ми прави комплимент, затова не му отговорих и продължих да разглеждам останалите снимки.

Видях Матилд, наглед тъжна и дебела, но вътрешно красива, и Клод, докато говори с мен, без изобщо да заеква, и мосю Жестен в странна, неочаквана светлина, как се опитва да гледа строго, а всъщност му е смешно; имаше и снимки от сладкарницата, които Жан-Лy още не беше свалил и ми ги показа набързо на фотоапарата.

– Чакай малко – казах аз. – Това не е ли мама?

Тя беше, с Розет. Стори ми се някак стара, а Розет беше направила рязко движение и лицето ѝ не се виждаше. Изведнъж забелязах Зози да стои отстрани – изобщо не приличаше на себе си, с изкривена уста, със странен блясък в очите...

– Хайде! Ще закъснеем! – извика Жан-Лy.

И ние се затичахме към автобуса, за да отидем на гробището, където както обикновено щяхме да храним котките, да обикаляме по алеите под дърветата, от които канят кафяви листа, и да дебнем призраците.

Когато стигнахме, вече се стъмняваше и се виждаха само очертанията на гробовете на фона на небето. Не ставаше за снимки, освен ако не се използва светкавица, която според Жан-Лy е "гадост", но въпреки това беше необикновено и красиво с коледните светлини по-нагоре на хълма, които блестяха като звездни паяжини.