Кралят на зимата

— Колко време може да издържи Беноик? — попита той Блейдиг.

Блейдиг се намръщи. Беше ясно, че точен отговор на този въпрос няма, но старейшината даде на кралството си още шест месеца или година. Той каза, че франките бяха струпали нови войски на изток от Беноик и Бан не можеше да се сражава с всички тях. Неговата собствена армия, начело с най-добрия боец на Беноик, Борс, защитаваше северната граница, а хората, които Артър беше оставил в Арморика начело със своя братовчед Кълхуч, пазеха южната граница.

Артър беше вперил очи в своята карта с мозаечните камъчета.

— Три месеца — каза той, — и ще дойда. Ако мога! Три месеца. А дотогава, Блейдиг, ще ви изпратя един отряд отбрани воини.

Блейдиг запротестира, че клетвата заставяше Артър веднага да се върне в Арморика, но Артър беше непреклонен. След три месеца или никога, каза той и Блейдиг беше принуден да приеме този компромис.

Артър ми направи знак да го последвам в оградения с колони двор, който се намираше точно до залата. Там имаше бъчви, които смърдяха на изпражнения, но той сякаш не забелязваше вонята.

— Бог ми е свидетел, Дерфел — явно беше много напрегнат, щом призоваваше „Бог“ за свидетел, при това забелязах, че той се позова само на един Бог като християните, но веднага се поправи, — Боговете знаят, че не искам да те загубя, но трябва да изпратя човек, който не се страхува да разбие стена от щитове. Трябва да изпратя теб.

— За моя господар принц Артър… — започнах аз.

— Не ме наричай „принц“ — прекъсна ме той гневно. — Аз не съм принц. И недей да спориш с мен. Всички спорят с мен. Всички знаят как трябва да се спечели тази война, само аз не знам. Мелуас пищи за помощ, Тюдрик ме вика на север, Сей иска още сто копия, а сега и Бан ме вика! Ако харчеше повече пари за войските си, отколкото за своите поети, нямаше да има нужда от мен!

— Поети ли?

— Инис Трийбс е рай за поетите — каза той с горчивина, спомняйки си за столицата на крал Бан. — Поети! Трябват ни копиеносци, не поети. — Артър спря и се облегна на една колона. Никога не го бях виждал толкова уморен. — Не мога да постигна нищо — каза той, — докато не спрем да воюваме. Ако можех само да поговоря с Кунеглас, очи в очи, можеше да има някаква надежда.

— Не и докато Горфидид е жив — казах аз.

— Не и докато Горфидид е жив — съгласи се той, после замълча. Знаех, че мисли за Сийнуин и Гуинивиър. През порутения покрив над колонадата проникна лунна светлина и докосна скулестото му лице. Той затвори очи и аз разбрах, че обвинява себе си за тази война, но стореното сторено. Трябваше да се постигне нов мир, а имаше само един човек, който можеше да наложи този мир в Британия и това беше самият Артър. Той отвори очи и сбърчи нос.

— Каква е тази миризма? — усети я той най-накрая.

— Тук избелват тъкани, господарю — обясних аз и посочих към дървените бъчви, пълни с урина и размита птича тор, които се използваха за производството на ценното бяло платно, необходимо за пелерините, които Артър толкова харесваше.