![Отвъд зимата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/5/otvd-zimata-bg-download.jpg)
Отвъд зимата [bg]
- Автор: Альенде Исабель
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0244-8
- Переводчик: Маня Костова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отвъд зимата [bg]». Краткое содержание книги:
Ричард заемаше най-малката спалня в къщата — четири стени с прозорче като на затворник — и салона на първия етаж, превърнат в склад за печатни книжа и листове. Кухнята, която също беше претъпкана с купчини книги, се разпознаваше по мивката и една своенравна газова печка, която се включваше без човешка намеса, но не подлежеше на поправка, тъй като вече не съществуваха подходящи резервни части за нея. Особата, заради която Ричард я бе повикал, се оказа джудже. Седеше до огромната маса от необработено дърво, която служеше както за бюро, така и за хранене, и краката й висяха от табуретката; беше пъхната в гневно жълт анорак, качулката бе смъкната върху лицето й и носеше пожарникарски ботуши. Не проявяваше признаци на истерия, напротив, изглеждаше стресната. Не обърна внимание на присъствието на Лусия, но последната пристъпи и й протегна ръка, без да пуска Марсело, нито да изпуска от поглед котките, които го наблюдаваха от неголямо разстояние наежили гърбове.
— Лусия Марас, чилийка, наемателка на мазето — представи се тя.
От жълтия анорак се подаде разтреперана бебешка ръчица и леко стисна ръката на Лусия.
— Казва се Евелин Ортега — намеси се Ричард, тъй като гореспоменатата продължаваше да мълчи.
— Приятно ми е — каза Лусия.
Последваха няколко секунди тишина, докато Ричард отново не се намеси, нервно прочиствайки гласа си.
— Ударих задницата на колата й, когато се връщах от ветеринаря. Една от котките ми се отрови с антифриз. Струва ми се, че е много уплашена. Може ли да й поговориш? Със сигурност ще се разбереш с нея.
— Защо?
— Ами ти си жена, нали така? И говориш нейния език по-добре от мен.
Лусия се обърна към посетителката на испански, за да разбере откъде е и какво се е случило. Момичето излезе от кататонията, в която като че ли бе изпаднала, и си смъкна качулката, но продължи да гледа втренчено в пода. Не беше джудже, а много нисичка и слаба девойка с лице дребно като ръцете й, с кожа в светъл дървесен цвят и черна коса, прибрана на тила. Лусия предположи, че е с индиански произход, вероятно мая, при все че у нея не бяха особено изявени характерните за тази етническа група черти: орлов нос, четвъртити скули и дръпнати очи. Ричард оповести на висок глас на девойката, че може да има доверие в Лусия, изхождайки от предположението, че чужденците разбират английски, ако човек им вика. В конкретния случай това проработи, защото момичето извади някакъв глас като на канарче и обясни, че е от Гватемала. Пелтечеше с такава мъка, че беше трудно човек да следи думите й; когато стигнеше до края на изречението, никой вече не помнеше началото.
Лусия успя да заключи, че Евелин бе взела колата на господарката си, някаква Шерил Лерой, без нейно знание, защото било времето за сиеста и тя спяла. Добави, запъвайки се отново, че след като Ричард я блъснал, тя не можела да се прибере у дома, тъй като нямало как да не обясни какво бе направила. Не се страхувала от госпожата, а от господин Франк Лерой, господаря, който бил избухлив и опасен. Момичето се лутало напосоки и се опитвало да намери решение в бушуващите като вихрушка мисли, тълпящи се в нейния ум. Нагънатият капак на багажника не прилепвал и няколко пъти се отворил, та тя трябвало да спре и импровизирано да го върже с колана на анорака си. Прекарала остатъка от следобеда и част от вечерта паркирана на различни места в града, но всеки път за кратко от страх да не привлече вниманието или снегът да не я засипе. При едно от спиранията си забелязала визитката, която Ричард й дал, след като се блъснал с колата си в нейната, и с мисълта за последна отчаяна възможност за спасение дошла в дома му.
Докато Евелин седеше на табуретката в кухнята, Ричард дръпна Лусия настрана и й пошушна, че гостенката има или умствени проблеми, или е дрогирана.
— Защо мислиш така? — го попита Лусия, също шепнешком.
— Не може дори да говори, Лусия.
— Ама не виждаш ли, че заеква?
— Сигурна ли си?
— Разбира се, човече! Освен това е изплашена до смърт, клетото момиче.
— Как можем да й помогнем? — попита Ричард.
— Много е късно, нищо не може да се направи сега. Какво ще кажеш да остане тук и утре да я придружим до господарите й и да обясним за катастрофата? Твоята застраховка ще заплати щетите. Нямат никакво основание да се оплакват.
— С изключение на това, че е взела колата без позволение. Със сигурност ще я изхвърлят.
— Утре ще видим. Засега трябва да я успокоим — отсече Лусия.
Разпитът, на който подложи момичето, изясни някои аспекти от съжителството й с нейните работодатели, семейство Лерой. Евелин нямала фиксирано работно време в дома им, на теория трябвало да работи от девет до пет, но на практика прекарвала целия ден с детето, за което се грижела и при което спяла, за да го обслужва при необходимост. С една дума, работела три пълни смени. Плащали й в брой — много по-малко от дължимото, според изчисленията на Лусия и Ричард; на практика това изглеждало като принудителен труд или незаконна форма на робство, но за Евелин било без значение. Нали имала покрив над главата си и сигурност, това било най-важното, им каза. Госпожа Лерой се отнасяла добре с нея, а господин Лерой само понякога й давал нареждания; през останалото време не й обръщал никакво внимание. Господин Лерой проявявал същото презрение към съпругата и сина си. Бил жесток мъж и всички в дома, най-вече жена му, треперели пред него. Ако научел, че е взела колата му…