Игри на злото [bg]

Беше подбрала кандидат, чиито бъдещи обвинения срещу нея като лекар — ако приемем, че въобще възникнеха такива — да бъдат единодушно отхвърлени от властите. Беше опипала почвата много бавно и внимателно, за да е сигурна, че планът й ще успее. В процеса на работата беше попадала и на други кандидати, които не бяха далеч от привилегията да бъдат избрани, но в крайна сметка Алекс се спря на Рут.

Останалите й пациенти бяха без значение — просто средства за приближаване към определена цел. На тях се падаше честта да гарантират охолния начин на живот на Алекс, докато тя посвещаваше всичките си усилия на истинската си задача.

Алекс прекарваше безброй часове в кимане, успокояване и окуражаване на пациентите, докато в същото време си съставяше на ум списък с покупки или пък обмисляше следващата стъпка в големия си план. За това си усилие вземаше по 300 лири на час.

Парите за колата й BMW Z4 бяха осигурени от съпругата на един полицейски началник, която страдаше от клептомания, развила се вследствие от прекомерен стрес. Алекс харесваше колата си, така че въпросната пациентка едва ли щеше да се възстанови в близко бъдеще.

Двете хиляди лири месечно за наема на триетажната й викторианска къща в Хагли идваха от собственика на верига агенции за недвижими имоти, чийто син страдаше от тежка мания за преследване и посещаваше Алекс три пъти седмично. В разговорите си с него тя периодично подхвърляше две-три внимателно подбрани думи, които всъщност не лекуваха, а задълбочаваха параноята му, така че и в този случай не се предвиждаше скорошно оздравяване.

Алекс обърна гръб на дипломите си и се изправи пред портрета, който гордо висеше на почетно място над камината. Харесваше й да се взира в студените му, безчувствени очи и да размишлява дали той би бил в състояние да я разбере.

Портретът беше нарисуван с маслени бои по едничката запазена неясна черно-бяла фотография на единствения член на рода й, с когото Алекс се гордееше.

Чичо Джак, както тя го наричаше, бил „пътуващ търговец“ — през 70-те години на 19-ти век наричали така палачите. За разлика от град Болтън, който имал своите Билингтънови и от Хъдърсфийлд с неговия род Пиърпойнт, в „Черната земя“ нямало семейство, в което зловещата длъжност на палача да се предава по наследство, така че чичо Джак получил работата едва ли неслучайно.

Осъден, задето не се грижел за семейството си, чичо Джак излежавал присъдата си в затвора в Стафорд. По същото време в затвора пристигнал Уилям Калкрафт — най-дълго служилият палач в историята, обесил собственоръчно над 450 мъже и жени.

В съответния ден Калкрафт трябвало да екзекутира двама души и имал нужда от помощник. Чичо Джак бил единственият затворник, който се явил като доброволец. Калкрафт предпочитал при обесването осъденият да пада от късо разстояние, при което смъртта настъпвала бавно и след страшна агония, която налагала помощникът на палача да увисне на краката на обесения, за да прекрати по-скоро мъките му.