Спускането ни надолу вървеше по-бързо от изкачването, но аз бях толкова унесен в мислите си, че почти не забелязах това. Къде отивахме? Какво щяхме да правим след това? Щях ли да успея да запомня казаното от нея? Кога щях да се прибера у дома? Щях ли да я видя отново утре?
— Изглеждаш замислен. Сега може би е моментът да опиша Закона на Настоящето. Да — разсъждаваше тя, — сегашният момент винаги е добър. — Жената мъдрец посочи хълмовете под нас и попита: — Виждаш ли как слънцето огрява онази поляна с нарциси… ей там, на фона на яркозелената трева? За мен те са толкова красиви, колкото всяко произведение на изкуството, в който и да е музей по света. — Ние вървяхме в мълчание, докато здрачното небе се къпеше в различни отсенки.
Няколко минути по-късно, след като заобиколихме стената от познатите ни вече големи скални блокове, колибата изплува пред погледите ни. Жената маг отвори тръстиковата врата и отново ме покани да влезна. Тя бързо стъкми огъня и пламъците запращяха. След това се изправи и се извини, че й се налага да излезе навън. Предположих, че отива до тоалетната, както самият аз бях направил преди малко.
Минутите се нижеха, но тя все не идваше. Започнах да се въртя неспокойно, чудейки се кога ли ще се върне и как ще намеря пътя за дома в тъмното, ако изобщо дойдеше ред да си ходя тази вечер. Реших, че мога да спя и на открито сред хълмовете. Времето беше хладно, но не и студено, а семейството ми нямаше да се върне до понеделник следобед. Дотогава имаше още два дни.
Случилото се след това беше толкова странно, че се запитах дали изобщо мога да се доверя на сетивата си. Вместо жената мъдрец, в колибата се вмъкна една огромна котка. Тя се движеше така, сякаш знаеше точно къде отива. Козината й бе тъмна и лъскава. Отчасти беше сиамка, но в нея имаше нещо и от… жената маг. Казвам това, защото в следващия миг осъзнах, че котката ми говори — не с устата, а с ума си. Гласът й беше като този на домакинята ми, но по-тих. Седеше изправена на предните си лапи, както обикновено правят котките, известно време се взираше в мен и сетне заговори делово:
— Замислял ли си се някога над парадокса на времето? — попита тя и после близна козината на рамото си с изящно движение.
— Като че ли не — отговорих аз с усещането, че се случва нещо много причудливо. — Не и след последния роман за пътуване във времето, който четох.
Гласът й отново отекна в ушите или в ума ми:
— Времето се простира между миналото и бъдещето, без те да имат каквато и да е обективна реалност. Времето е условност на ума, езиково понятие, обществена конвенция.
— Искаш да кажеш, че времето съществува, просто защото ние твърдим така?
— Именно — прошепна тя. — То е като филм на собствения ти живот, който се състои от отделни кадри, прелитащи пред някакъв обектив. Всеки кадър е мястото, където съществуваш в настоящия миг, но кадрите създават илюзията, че се движат. Можеш да проектираш ума си в онова, което наричаме минало и бъдеще, но не можеш да живееш в друг момент освен в сегашния. Аз и подобните ми сме господари на настоящия миг. — След като каза това, тя се изпъна, легна грациозно и се зае да ближе козината си.
