Последният мохикан

Предположението на майор Хейуърд се оказа вярно. Когато стигнаха до мястото, където стоеше индианецът и сочеше гъсталака покрай военния път, пред погледа им се откри тясна и глуха пътечка, по която с известна трудност можеха да се движат един по един.

— Това, значи, е пътят ни — каза младият човек с по-тих глас. — Не проявявайте никакво недоверие, за да не привлечете опасността, от която, изглежда, се страхувате.

— Кора, ти какво мислиш? — запита колебаещата се руса девойка. — Макар и да е досадно да пътуваме с колоната, няма ли с нея да се чувствуваме по-безопасно?

— Вие малко познавате обичаите на диваците, Алиса, и затова не схващате къде лежи истинската опасност — каза Хейуърд. — Ако неприятелите ни са достигнали теснината, което едва ли е вероятно, тъй като разузнавачите ни са пръснати навред, те сигурно вече обикалят край колоната, където биха се сдобили с най-много скалпове. Пътят на войската е добре познат, докато нашият сигурно все още им е неизвестен, тъй като е избран в последния момент.

— Трябва ли да проявяваме недоверие към този човек само затова, че обноските му са различни от нашите и кожата му е тъмна? — хладно запита Кора.

Алиса престана да се колебае и като шибна енергично с камшика своя нарагансет13, първа отмахна настрани тънките клонки на храстите и последва бързоходеца по тъмната горска пътека. Младият човек изгледа с явно възхищение девойката, която говори последна, и остави русата, но положително не по-красива спътничка да продължи напред сама, докато той грижливо проправяше път на онази, която се наричаше Кора. Изглежда, че слугите предварително бяха получили някакво нареждане, тъй като вместо да навлязат в гъсталака, те продължиха по пътя след колоната — мярка, която според обясненията на Хейуърд била продиктувана от съобразителността на водача им, за да има по-малко следи по пътеката, в случай че канадските диваци дебнат толкова далече пред тяхната войска. В продължение на много минути криволичещият път не им позволи никакъв понататъшен разговор. После те се измъкнаха от храсталаците, които растяха в широк пояс край главния път, и навлязоха под високите, но тъмни сводове на гората. Тук напредваха по-лесно и в момента, когато водачът забеляза, че девойките вече можеха свободно да направляват конете си, той забърза, почти затича, за да могат тези особени животни, свикнали на неравен път, да вървят бързо и все пак спокойно. Младежът се бе обърнал, за да каже нещо на тъмнооката Кора, когато далечен шум от конски копита, тупуркащи по неравната пътека зад него, го накара да спре бойния си кон; а тъй като и спътничките му дръпнаха юздите в същия миг, то всички застанаха на място, за да разберат какво става.

След няколко минути видяха едно жребче да се носи като елен между правите стволове на боровете, а в следния миг се появи и неугледната фигура на описания в предишната глава човек, движещ се с най-голямата бързина, която можеше да изтръгне от мършавия си кон, без той да се пребие. До този момент тази личност бе убягнала от вниманието на пътниците. Ако той привличаше погледите, когато беше изправен на крака и разкриваше величествения си ръст, то още по-голяма вероятност имаше грациозността му на ездач да приковава вниманието.