Удряй където боли

— Предполагам, че с шперц.

— Добре. Ще изпратя и ключаря, за да смени бравата. Ще пусна новите ключове в пощенската кутия — Тя се наведе и ме целуна. — А сега заспивай.

Отиде си.

Заспах и въпреки че главата все още ме болеше зловещо, на следващата сутрин успях да се добера до колата и да отида при Бил в девет и петнадесет. Той се качи в своята и подкарахме към банката. Имахме още доста време и му разказах за предната нощ. Слушаше ме и само от време на време кимаше.

— Мирише ми на неприятности, Дърк — каза той накрая.

— Аз ги усещам с главата си, Бил. Но такава ни е професията.

— Доста бърза реакция, а? Толкова скоро… Някой трябва да е казал на тези типове, които и да са те, че се занимаваш с Анджи. Въпросът е кой?

— Ще трябва да разберем.

Беше десет без петнадесет, така че се измъкнах от колата на Бил.

— Ще ти дам знак — казах му аз и влязох в банката. Поне беше спряло да вали. Седях на удобния стол и се правех, че чета „Хералд“, но не изпусках от поглед мис Кърч, която говореше по телефона с тих, недоловим глас, натискаше разни бутони и изглеждаше вкисната.

Тогава тя изведнъж стана и пусна в действие хладната си усмивка — с няколко градуса по-топла от ледената.

Реших, че големият миг е настъпил и погледнах към входа.

Влезе едно момиче, което портиерът поздрави. Прекоси бързо фоайето, но имах достатъчно време, за да го разгледам както трябва.

Анджела беше слаба като кибритена клечка — отпред нямаше нищо, отзад — също. На главата си беше сложила голяма сламена шапка, като тези, които използват мексиканските селяни, когато работят на полето. Периферията скриваше лицето й. Освен това имаше огромни слънчеви очила. Беше облечена с широка, тъмна памучна фланела и джинси — дрехи, които носят всички млади хора по света. Обутите й в сандали крака не бяха с лакирани нокти. С нищо не се отличаваше от което и да било друго момиче, тръгнало да попътува през време на отпуската си. Едва ли и Грета Гарбо би могла по-добре да прикрие коя е всъщност.

Мис Кърч я поведе към кабинета на мистър Аклънд.

Аз излязох навън, за да предупредя Бил.

— Мацката със сламената шапка и джинсите. Видя ли я?

— Така си и мислех — отговори той. — Таратайката й е през две коли напред. Фолксваген костенурка. Наистина гледа да не бие на очи.

— Добре, Бил. Оставям колата тук. Ще я изчакаме и ще я проследим с твоята.

Появи се след десетина минути. Носеше малко пластмасово куфарче, без съмнение осигурено й от мистър Аклънд и без съмнение съдържащо десет хиляди долара в едри банкноти.

Не беше проблем да я проследим. Шофираше с позволената скорост. По едно време излезе от булеварда и се насочи към пристанището. След това зави наляво, отдалечи се от кейовете, където хвърляха котва яхтите на милионерите, мина по малка странична уличка и се насочи към пристана на рибарите, край който живееха отрепките.

По това време там кипеше усилена дейност. Рибарите тъкмо излизаха от баровете, за да се отправят с лодките си в морето за втори път тази сутрин. Млади хипита пиеха кафе с подути за сън очи. Анджела паркира на едно свободно място, а Бил я задмина, намери пролука за олдсмобила малко по-нататък, спря и изключи двигателя.