Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— Какво са направили? — прошепна Саймън.
— Разбойници са, бракониери от гората Дийн. Убили кралски елен.
Саймън затвори очи и прошепна молитва. Усети монахът да го бута с лакът.
— Не обичаш такива гледки, а, Саймън?
— Просто мисля, че е жалко, братко, дето бесят горките хора, само защото са гладни.
— Наистина ли? — Монахът вдигна вежди. — Наистина ли, Саймън?
— Да, наистина.
Затворниците бяха избутани към стълбите, когато Саймън забеляза нещо странно. Той беше виждал да екзекутират и други хора в Бъркли, и в замъка, и в селото. Просто ги обесваха като плъхове, оставяха ги да се гърчат и понякога изглеждаше, че агонията им ще трае вечно. После ги потапяха в катран и ги овесваха на желязна бесилка като предупреждение към останалите.
Тук беше по-различно. На главите на осъдените бяха сложени бели чували, които напълно скриха лицата им. Саймън беше чувал за такава практика — акт на милосърдие, така че зрителите да не могат да видят ужасното разкривяване от смъртта. Шадболт се отнасяше внимателно със затворниците. Срязаха въжетата им и ги поведоха нагоре по стълбите. Когато стигнаха до върха, един от помощниците, който беше се изкачил преди това, сложи примките около вратовете на всички осъдени и издърпа надолу големия възел точно под лявото им ухо. Скоро и тримата затворници бяха готови. Член на градската управа пристъпи напред. Надут и шкембест, с нелепа боброва шапка на главата, той прочете списък от обвинения, после размаха ръка и извика:
— Да се изпълни Кралското правосъдие!
Главният палач бързо дръпна всички стълби. Осъдените увиснаха във въздуха, където започнаха да се тресат и гърчат. Помощник-палачите слязоха от ешафода, хванаха глезените на всеки от обесените и ги издърпаха надолу. След съвсем кратко време и тримата висяха неподвижни, с отпуснати ръце и крака, а телата им леко се люлееха на края на въжетата.
Тълпата веднага се разпръсна. Градските управници се отдалечиха, както и стрелците. Но палачите останаха в подножието на ешафода и като вдигнаха нагоре маските си, започнаха да пият вино от един мях. Саймън помисли, че брат Мартин ще отиде при тях, но той остана на мястото си и единственото му движение беше да очертае кръст по посока на тримата мъртви престъпници.
Щом тълпата се разпръсна, стълбите бяха поставени на място, палачите се покачиха горе и отвързаха въжетата. Труповете бяха поставени в каруцата и незабавно покрити с брезент.
— И сега какво? — попита Саймън.
— Ще ги закарат в гробището на августинците близо до Южната порта. Там има парче общинска земя, което стига до Гъшия ров. Ще ги заровят там. — Брат Мартин бръкна в кесията си и сложи една монета в ръката на Саймън. — Отсреща се намира Кетскин Лейн. По средата на уличката има малка пивница. — Той се усмихна. — Нарича се „Почивката на палача“. Щом труповете бъдат заровени, ще се срещнем с теб там. Тръгвай — настоя той.
Саймън се отдалечи, все още чувствайки се натъртен и наранен след нападението предишната вечер, а в ума му цареше пълен хаос. Спря и погледна назад към бесилката. Беше навлязъл в двайсет и четвъртото си лято през това лето господне 1388, и какво му беше дал животът? В Бъркли за него нямаше нищо. Беше отгледан от престаряла леля и познаваше докрай горчивината на крайната бедност. Беше изучил занаята си от местен дърводелец, майстор-занаятчия, който беше работил в абатството „Свети Петър“. Но какво друго? Той, Саймън Котърил, не беше член на гилдията и не бе посрещнат топло в Глостър, освен в болницата „Свети Вартоломей“и от дребничкия монах, който в момента се качваше на колата на смъртниците.
Саймън се почеса там, където плащът, даден му в болницата прежулваше врата му; грубата дреха беше му оставила белег. Той вдигна поглед към небето. Есента скоро щеше да отстъпи пред зимата. Помнеше какво му беше казал майсторът, че животът е като мазен стълб — или го изкатерваш, или трябва да паднеш отново в калта. Това ли щеше да стане с него? Щеше ли да стане един от хората без земя, които обикаляха по пътищата, за да си търсят работа? Той продължи да върви, стигна до Кетскин Лейн и откри „Почивката на палача“.
Въпреки мрачното си име, кръчмата беше оживена, помещението й — голямо и просторно. От гредите висяха шунка, бекон и зеленчуци, окачени да се сушат. Те излъчваха сладко ухание, от което устата му се изпълни със слюнка. Масите бяха от хубаво орехово дърво, столовете — трикраки и здрави, а на пейката до прозореца дори беше поставена сгъната покривка, вместо възглавница. В огнището в ъгъла, пращеше огън, а от кухнята се чуваше тракане и дрънчене на тенджери и тигани. Рогозките на пода бяха свежи и меки. На стените имаше рисунки на бесилки, ешафоди и коли на смъртници. В една ниша беше поставен човешки череп, а под него на парче пергамент, с красив почерк беше написано, че това е черепът на Ефулвулф, монах, избягал от манастира и станал крадец край речните бродове, преди да бъде заловен и обесен в лето господне 1312.