Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Саймън беше любопитен защо го изключват от посещенията в килиите, както и когато откарваха труповете в изоставената част от гробището на августинците. Винаги му нареждаха да остане при бесилката, да свали въжетата и стълбите и да ги чака да се върнат. Веднъж попита за причината. Шадболт само се усмихна и поклати глава.
— Когато му дойде времето, синко — обяви той звучно, — когато му дойде времето, ще се насладиш на пълните привилегии на нашата професия.
Отец Мартин и останалите двама мълчаливо се съгласиха, затова Саймън не настоя, макар неудобството и любопитството му да нараснаха. Шадболт наричаше малката си група „Отрядът на палачите“и композираше химни и песни, които да пеят. Срещаха се в „Почивката на палача“и пиеха, докато чуеха камбаните в полунощ. Една от привилегиите, на която се радваха палачите в Глостър беше, че вечерната камбана и ограничената продажба на пиене след определен час не ги засягаха. Това бяха весели събирания, на които виното и ейлът се лееха като вода, докато кръчмарят сервираше най-вкусните си блюда. В други случаи, особено по големите празници като този на свети архангел Михаил, те се разхождаха по пазарите, ходеха по панаири и бяха поздравявани учтиво от видните жители на града и членовете на съвета. „Отрядът на палачите“ на Шадболт живееше в сянката на смъртта и това му придаваше излъчване, на което другите завиждаха. Младите проститутки също ги търсеха и Саймън имаше своя дял от нежни почитателки, винаги готови да му предложат услугите си безплатно.
Понякога той имаше чувството, че е умрял и е възкръснал в ада, че празнува в някаква мрачна гробница, заобиколен от демони. Шадболт наемаше пивницата „Почивката на палача“, канеха проститутки, брат Мартин прочиташе молитвата преди ядене и пиршествата продължаваха до малките часове.
Отначало младият дърводелец им се наслаждаваше, но докато седмиците минаваха и есента премина в зима, той започна да крие нарастващото си неудобство. Беше загубил представа за броя на изминалите дни. Умът и душата му сякаш бяха приковани към огромната бесилка, която се извисяваше на пазарния площад, към трополенето на колата на смъртниците, рева на тълпата и телата, които се гърчеха на края на въжетата. Освен това подозренията му към потайността на Шадболт, приятелите му и брат Мартин се засилваше и той скрито се чудеше на постоянния им запас от сребро. Плащаха им добре, но Шадболт живееше като лорд, а една вечер в пристъп на пиянска откровеност Веселяка беше споделил, че има достатъчно пари, за да си купи къща в Уестгейт. Саймън се чудеше дали да не се върне в Бъркли, но един поглед към просяците, струпани в алеите около катедралата го накара да промени решението си. Зимата наближаваше и както Шадболт му напомни, просяците рядко оцеляваха до пролетта.
Той се опита да се срещне с голямата си любов, русокосата Алис Дрейкът. Един ден я заговори на пазара, където тя си купуваше игли й топ фин лен за празника на Вси светии. Тя беше учтива, но хладна; огледа го от главата до петите и се усмихна мълчаливо, когато той раздруса среброто в кесията си.
— Изглеждаш добре, Саймън. Приличаш на войник в тези дрехи. — Тя взе покупките си и ги подаде на прислужницата, която стоеше зад нея. — Но винаги съм мислила, че си дърводелец и то добър, а не някакъв си палач.
И преди Саймън да успее да отговори или възрази, тя беше отминала и се отдалечаваше, вирнала високо глава.
Саймън я видя още няколко пъти на пазара, но тя беше още по-студена и гледаше през него, сякаш не съществува. Шадболт откри това и започна безмилостно да го дразни. Дърводелецът нямаше нищо против — главният палач беше достатъчно проницателен, за да усети притесненията му, а сега можеше да представи хубавата Алис Дрейкът като причина за тъгата си.
Най-после Саймън си нае собствена стая над един магазин за платове на Капстал Лейн, добре мебелирана с легло, дюшек, големи възглавници, пълни с гъши пух, юрган и балдахин, столчета, сандъци и дори голям шкаф за дрехите, които си купи. Често се измъкваше от пиршествата в „Почивката на палача“и се прибираше в стаята си. Но там просто седеше и гледаше втренчено цветната картина, купена от един художник, който рисуваше близо до катедралата. Започна да спи лошо, кошмари измъчваха ума му и го пробуждаха, облян в пот, в ранните часове на утрото.