Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
От време на време в храстите край пътя се чуваше шумолене; някъде се обаждаше нощна птица. Мег вървеше с наведена глава. Беше по-добре да не позволява умът й да си прави шеги. По-рано през деня беше ходила в абатството, за да си почине от шумотевицата в кръчмата. Седеше точно до вратата и гледаше стенописа със Страшния съд. Погледът й се плъзна към образа на свети Кристофър, носещ младенеца Исус. Сега Мег си спомни легендата, че ако си погледнал свети Кристофър, никога не можеш да умреш през същия ден.
— Имаш ли някаква храна?
Мег се стресна. Една фигура стоеше близо до канавката, точно под сянката на голям дъб. Тя пристъпи напред; тоягата й тропаше по пътя. Мег се успокои. Беше просто една стара просякиня. В чезнещата светлина различаваше само сивата рошава коса под износената качулка и леко закривения нос. Една костелива ръка се протегна към нея.
— Имаш ли малко храна за една старица?
Мег спря. Разви салфетката и пъхна една от твърдите филии в ръката на старата жена.
— Ето, майко. Суха е, но можеш да я накиснеш във вода и ще запълни стомаха ти.
Лицето на старицата разцъфна в усмивка. Мег още се чувстваше неловко; лицето беше старо, но очите изглеждаха младежки и проницателни.
— Надалеч ли пътуваш, красавице моя?
— Само до следващото село, на около половин миля. Защо, компания ли си търсите? — Мег стисна салфетката по-силно. Искаше й се просто старицата да реши по-бързо дали да се върне в сенките, или да я придружи.
— Имала си работа през деня в Глостър, а?
— Работя в „Златното петле“. — Мег се усмихна принудено. — Но, майко, денят изтича.
И тя се шмугна покрай старицата и тръгна малко по-бързо, като изслуша с половин ухо благодарностите и продължителната благословия на старата просякиня.
— Тази жена не ми харесва — прошепна Мег. Вървеше твърдо и размахваше пръчката, после спря и се огледа. Старицата беше изчезнала. Мег се опита да се успокои. Защо се боеше от една старица? Да, точно така. Тя познаваше всеки инч от този път. Обикновено просяците стояха край градските порти или някое друго постоянно място. Но никога не биха си опитали късмета по пуст междуселски път, след като падне мрак.
— Е, добре. — Мег зави и видя през дърветата искрица светлина; скоро щеше да си бъде у дома! Забави ход и дочу тропота на колела. Спря и се обърна в мига, когато иззад ъгъла се показа каруца с ритли; двата й коня се движеха бързо, каруцарят размахваше камшика си. Мег се отдръпна от пътя. Може би колата щеше да спре и да я откара. Тя вдигна ръка и каруцата спря. Мег беше изненадана, че я караше не мъж, а млада жена, чието пълничко лице беше полускрито от качулка.
— Искаш ли да те закарам? — попита тя.
— Само до следващото село — отвърна Мег.
— Тогава се качвай отзад. Хайде!
Мег бързо заобиколи. Покривалото вече беше дръпнато. Вътре имаше още една жена, малко по-голяма от самата нея, с гарвановочерна коса, която обграждаше продълговато, бяло лице: Когато Мег се покачи горе, тя й протегна ръка.
— Влизай — каза тя.
Вътрешността на каруцата беше тъмна. Мег седна върху купчина слама. Обърна се да поблагодари на жената и видя, че срещу нея седи старата просякиня. Стомахът й се сви от страх, сърцето й заби в гърлото и тя се надигна. Не й харесваше как я гледа старицата, докато другата завързваше платнището.
— Предпочитам да повървя.
— Както искаш. — Жената отново дръпна коженото покривало.
Мег се изправи, за да слезе. С ъгъла на окото си долови бързо движение, но беше късно. Дебелата тояга се стовари върху главата й и я запрати обратно в каруцата.
Близо до Блайндгейт, в Глостър, Саймън Котърил, дърводелец от селцето Бъркли, също се страхуваше за живота си. Беше вечерял в кръчмата „Кожената бутилка“, а после тръгна по Оксхед Лейн, забързан към тавана, който беше наел над един магазин на Кинг Стрийт. Тъмните сенки сякаш изникнаха от земята край него. Бяха шестима души със скрити от монашески качулки и маски лица; всички въоръжени с тояги. Саймън беше извадил камата си, но само гледаше уплашено, докато мъжете го притиснаха назад, към стената на кръчмата.
— Имам много малко пари — прошепна той. — Аз съм само един беден дърводелец, който търси как да припечели.