Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— В такъв случай, мастър Котърил, би трябвало да си търсиш работа на друго място, а не да си пъхаш носа в работата на другите!
Сърцето на Саймън се сви, гърлото му пресъхна. Това не бяха разбойници или нощни крадци, дебнещи лека плячка. Те знаеха кой е и го бяха очаквали.
— Носим ти съобщение от благородния Дрейкът. — Гласът на „предводителя“ беше приглушен. — Ти си човек без земя, не си член на гилдията. Нямаш и пени, защо тогава ухажваш дъщеря му, а?
— Алис си е моя работа! — отвърна Саймън. — Страхът му беше замаял главата, стомахът му се свиваше.
— Не, не, мастър Котърил, Алис Дрейкът не е твоя работа и ние сме тук, за да ти дадем урок.
Мъжете се нахвърлиха върху него с размахани тояги, с юмруци и ритници. Камата на Саймън беше избита от ръката му. Опита се да се отбранява, но беше безполезно. Ударите валяха върху него, силни и жестоки, и единственото, което можеше да направи, беше да прикрие главата си и да се плъзне по стената. Ритник в ребрата го запрати безпомощен на земята и побойниците се нахвърлиха върху него, заудряха главата му в паважа, биеха го по лицето, премазваха краката му с тоягите си. Цялото тяло на Саймън запламтя от болка, усещаше вкус на кръв в устата си. Опита се да извика, но миризлива ръка притисна лицето му.
— Помни си урока, Котърил! — застърга гласът. — Без повече песни и танци край къщата на мастър Дрейкът.
Саймън изстена и падна назад. Почувства как свалят колана с кесията и ножницата му, последвани от кожения жакет и ленената риза.
— Сега не приличаш на благороден ухажор, нали? Мъжете се отдалечиха, като се смееха и разговаряха.
Саймън се изправи и се опря на стената. Чувстваше охлузванията по лицето си. Дясната му буза беше ожулена, лявото ухо — разранено, един от долните му зъби се клатеше, а устните му бяха разцепени. Опита се да се изправи, но това само засили болката в стомаха и краката му.
— Господи, смили се! — изстена той, когато хапещият нощен вятър докосна разранената му, насечена плът. Опита се да пропълзи обратно до вратата на кръчмата. Едно куче изскочи отвътре, залая с вдигната опашка и козината около врата му настръхна. Той се довлече до края на алеята, където остана да лежи, ранен и безпомощен. Затвори очи, като се опитваше да определи коя част от тялото го боли най-много. Какво можеше да направи? Ако се върнеше в стаята си, хазяинът му щеше да го изгони. Вече беше закъснял две седмици с наема.
Почувства нещо космато и студено да се плъзга покрай ръката му. Размърда се и продължи да вика, дори след като плъхът избяга.
— Синко, мога ли да ти помогна с нещо?
Към него се беше привел един монах. Имаше дребна, закръглена фигура, очите му бяха весели, лицето — полускрито от буйни мустаци и брада.
— Нападнаха ме — избъбри Саймън през устните си, покрити със спечена кръв. — Взеха ми всичко, което имам.
— Тогава, братко, ти си почти толкова богат, колкото и аз. — Монахът помогна на Саймън да се изправи. — Хайде!
— Къде? — попита той, вече подозиращ всички.
— Ще те оставя на грижите на краля. — Монахът преметна ръката на Саймън през рамото си и сграбчи младия мъж през кръста. — Болницата „Свети Вартоломей“ не е далеч. Хайде!
Саймън мислеше, че придвижването им ще трае вечно. Минаха между манастира „Свети Осуалд“и тъмния, мрачен силует на абатството „Свети Петър“, през Уестгейт и Кинг Бридж Стрийт. От време на време ги спираха стражи, които на светлината на фенерите си подозрително оглеждаха ранения. Но монахът ги убеждаваше, че всичко е наред и те ги пропускаха.
Болницата „Свети Вартоломей“ се намираше на собствена земя — малък парк с плодни дръвчета, морави и ароматно ухаещи билкови лехи. Влязоха през покритата порта на църковния двор и тръгнаха по посипаната с камъни пътека към главния вход с голям, дървен портал. Монахът каза на Саймън да седне на стъпалата и дръпна звънеца. Чу се шум от стъпки и вратата се отвори. След приглушен разговор помогнаха на ранения да премине по чистия, настлан с плочи коридор.
— Доведи го тук! — нареди един глас.
Саймън примигна от танцуващата светлина на факлата. Стаята беше топла. Ароматни ухания от кухнята се смесваха с миризмата на сапун, газ и катран. Докато го водеха по един коридор, той забеляза статуи в нишите, разпятия по стените. Монахът му помогна да влезе в една малка стая и внимателно го положи на тесен сламеник.
— Полегни си. — И монахът се оттегли.
Друг човек се наведе над Саймън. Имаше едро, честно лице с кротки очи. Беше облечен с тъмнокафява роба и на врата му висеше кръгла метална плочка с лика на свети Вартоломей. Мъжът внимателно го прегледа. После донесе купа с ароматизирана вода и мека кърпа, за да почисти раните и натъртванията му. Саймън извърна глава. Монахът седеше на едно столче до вратата.