Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Кръчмарят излезе от кухнята; висок, жилест мъж, който влачеше левия си крак, докато вървеше. Огледа Саймън от главата до петите.
— Не си просяк, но виждам, че дрехите ти не са шити за теб.
— Приятел съм на брат Мартин — отвърна Саймън. Очите на кръчмаря, твърди като кремък, не трепнаха.
— Иска да работя с него. — Саймън не искаше да обяснява, но не му се щеше и да го изхвърлят и да търка подметки по алеята.
— Ново попълнение. — Лицето на кръчмаря се разля в усмивка. — Аз самият бях някога палач, докато не паднах от ешафода. Той почука по вдървения си крак. — Ужасна професия. Затова, приятелю, добре дошъл в сенките между живота и смъртта.
ТРЕТА ГЛАВА
В тайната стая на кмета над залата на градския съвет, близо до Кинг’с Крос, двамата главни старейшини седяха на дълга, полирана маса от орехово дърво. Очакваха най-видния си съгражданин, кмета, да продължи с разискванията. Но той изглеждаше потънал в собствените си мисли. Гледаше към големия меч на града, поставен в центъра на масата с оголено острие. Скъпоценните камъни, вградени в дръжката му, отразяваха блясъка на светлината и в тях трепкаха искрици. Зад прозорците с оловни стъкла падаше мрак. Всички капаци бяха спуснати, за да не би някой отвън да чуе за ужасиите, открити близо до кралския град Глостър. На мрачното стълбище отвън стрелци с ливреите на града и конусовидни стоманени шлемове пазеха с извадени мечове. Край входните врати отдолу обикаляха тежко въоръжени войници, готови да се притекат на помощ на приставите, ако някой се опиташе да смути тази важна среща.
— Милорд кмете — Дрейкът, търговец и старейшина, почеса посивялата си, ниско подстригана коса и се заигра с медальона на гилдията, който висеше около дебелия му врат. — Милорд кмете — повтори той. — Защо сме тук в този късен час? И къде са писарите?
Той погледна през рамо към покритата със зелено сукно маса, където обичайно седяха чиновниците, записвайки внимателно важните проблеми, които се обсъждаха. Кметът, сър Хъмфри Бедълтън, дори не си даде труд да вдигне очи, а продължи да прокарва пръсти около сурово стиснатите си устни; като от време на време почесваше разсеяно посивялата си брада. Изглеждаше запленен от меча, символ на властта му. Искаше му се да го стисне и да използва острието, за да изтръгне зловещата зараза, която заплашваше мира и спокойствието на града.
Сър Хъмфри огледа разкошно обзаведената стая: бродираните гоблени по стените, щитовете с натруфени гербове; сандъците, шкафовете, обкованите с метал ковчежета; рафтовете, отрупани със сребърни, златни и калаени чаши със знака на градския съвет. Той посегна и отпи от виното си, после се облегна на тапицирания стол, отпускайки лакти върху страничните облегалки, докато пръстите му си играеха с лъвските глави, издълбани в края на всяка от тях. Покрити мангали във всеки ъгъл затопляха стаята. Доловил смътно някакво движение, сър Хъмфри погледна към двата бели заека, които носеше навсякъде. Малка ексцентричност, с която кметът се гордееше. Беше богат и влиятелен, имаше времето и средствата да създаде специална порода зайци, както и тлъсти гълъбици и гълъби за гълъбарника си. Но в сърцето си сър Хъмфри знаеше, че това са глупости. Такива играчки не бяха подходящи за тези мрачни времена.
Дрейкът вдигна глава, за да се обади отново, но приятелят му, Джон Шиплър, кожухарят, рязко го сръчка с лакът. Характерът на кмета беше буен и рязък; дори при най-весели поводи той не обичаше да го прекъсват, затова им оставаше само да чакат. Знаеха, че нещо ужасно се е случило.
На далечния край на масата седеше началникът на градската стража. Стоеше сковано и когато помръднеше, се чуваше скърцане на кожа и дрънчене на ризница. Беше пристигнал късно следобед, следван от каруца, строго охранявана от стрелци, която караше ковчег, скрит под бали слама. Сега той стоеше в малкото преддверие. Бяха го мернали, когато служителите на кмета ги бяха довели дотук, затваряйки и заключвайки вратата след тях.
— Съжалявам. — Кметът отмести стола си назад със скърцане. — Опитвам се да намеря думи, за да опиша как се е случило всичко това.
— Какво се е случило? — попита Дрейкът.
— Чухте ли за изчезванията?