Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
— Малас, — каза той — знаеш с кого говориш, нали момче?
— О, да, шефе!
— Сега ще излезеш от заведението и ще се качиш в аудито. Ще тръгнеш към Златни пясъци. Карай бавно, пил си, не искам неприятности с пътна полиция. По някое време ще ти се обадя отново и ще ти кажа къде ще се срещнем. Бъди сам, разбира се, ако искаш да си жив! А ти искаш, момче! Действай!
След час и половина разиграване, Варна — Златни пясъци — „Св. св. Константин и Елена“ и обратно, накрая Козела се срещна с младия бандит. Направиха го в една денонощна шкембеджийница по пътя към Добрич. Козела седна срещу него и му подхвърли снимките.
— Разгледай внимателно тези художествени образи, Малас! Искам на гърба на всяка снимка да ми напишеш имената и адресите на бандитчетата ти, и мобилните телефони, разбира се! Действай, няма време и не посягай към „Глока“. На коленете ми има един „Рюгер 358“, с който ще те пратя в центъра на града.
Маласа не мислеше да възразява, бързо и акуратно нанесе данните, които шефа на глутницата поиска и сложи ръце на масата.
— А сега, Малас, — кротко каза Козела — ставаш много бавно и напускаш заведението. Всяко прибързано движение може да е фатално, момче! Довиждане! Утре ще ти кажа кой какъв пост поема.
Козела остана сам, допи си питието, стана и излезе от заведението. Време беше да се срещне с Бенина.
„Къде ли е тази малка кучка — мислеше той — и кой пъшка върху корема й?“ Нито един от тези два въпроса не го интересуваха искрено, но рефлексът му на ченге и гангстер, неволно го караше да си задава такива въпроси.
— Козела съм! — каза той, когато чу гласа на еврейката.
— Щях да ви позная, генерале, — отговори тя — глас и физиономия като вашите не се забравят!
Козела се ядоса, но не беше той човекът, който ще демонстрира настроенията си.
— Това мога да го схвана като упрек или като любезност. Има и трети начин, него ще го обсъдим на четири очи.
— И кога ще стане това? — попита Бенина.
— Аз съм готов с отбора. Ако фон Веер ви е под ръка, кажете му, че искам да разменя някои мисли с него, а най-добре лично.
— Фон Веер е до мене, генерале! Искате ли да го чуете?
— Достатъчно е да ми уредите среща, Бенина! Фон Веер знае, че хора като нас си правят срещи минимум с три контроли.
— Но аз не съм човек като вас, — каза Бенина. — Един момент!…
— Генерале!…
— Аз съм готов, фон Веер! Време е да се срещнем!
— Това значи ли, че ще ми предадете Влад Аберман?
— Ни най-малко, — каза Козела. — Ако аз предавах хората, с които работя, отдавна щях да съм мъртъв. Ако поставите въпроса другояче обаче, можем да започнем разговор!
— А именно? — попита фон Веер след известна пауза.
— Например: Ще работите ли с нас? Какъв процент, определяте за себе си? Колко струва ноу-хауто? И т.н. Все въпроси от областта на теорията, г-н фон Веер. Затова ви предлагам да се срещнем час по-скоро!
— Не възразявам… — отговори офицерът от Мосад — Къде и кога?
— Какво ще кажете за Букурещ? — попита Козела и сам се изненада от въпроса си.
— Защо не? Кога?
— Сто часа, считано от този момент. Аз ще ви потърся. Поздравете специално прекрасната Бенина! — каза Козела и приключи разговора.
За Козела работния ден беше приключил, но за фон Веер едва започваше. Той се обади в централата в Хайфа на великия „сабри“ в Москва и на Джон Хакел, който отново се беше върнал в Цюрих. В Букурещ щеше да се изсипе „цялото кралско войнство“, но много по-важно беше момчетата на Мосад да прихванат Козела на влизане в Румъния.
Че старият бандит не е там беше повече от ясно, иначе нямаше да иска сто часова отсрочка до срещата. Важно беше всяко негово движение и всеки негов ход, който би ги доближил до Влад Аберман и ноу-хауто му, преди Молла Ясим и камикадзетата на Алфатах да се доберат до него.
Това, за което можеше да се досети фон Веер, беше ясно на Козела повече. Той го знаеше с такава сигурност, с каквато знаеше името си и помнеше биографията си. Той много добре съзнаваше ходовете на фон Веер, затова от Варна продължи през Дуранкулак за Констанца, а от там за Букурещ. Пет часа след разговора им той вече живееше в един хотел на булевард „Балческу“, а воините на Мосад още не бяха тръгнали за главата му. Поне така се надяваше. Когато наближи време той се обади на Бенина:
— Потвърдена ли е срещата, мадам Аберман? — попита той.
— О, да, мосю Козел! — каза еврейката — Според мен хората, които чакате, вече са на път към вас!