Престолът от драконова кост

Моргенес стана и отново напълни чашата си от едно покрито ведро, поставено върху огромен куп книги до стената. Вместо да се върне до масата, той спря и посочи с пръст лъскавите нараменници на рицарските доспехи.

— Никой не можел да им противостои дълго — студеният, твърд дух на желязото сякаш бил въплътен не само в оръжията им, но и в самите моряци. Много хора побягнали на юг да търсят закрила край предните гранични постове на Набан. Легионите на Набан, отлично организирани гарнизонни отряди, се съпротивлявали известно време. Накрая и те били принудени да отстъпят Фростмарч на римърите. Било… голямо клане.

Саймън се размърда от задоволство.

— Ами ситите? Казахте, че нямали желязо.

— Това се оказало фатално за тях. — Докторът наплюнчи пръста си и изтри едно петънце върху полираното дърво на нагръдника на бронята. — Дори те не могли да надвият римърите в открит бой, но — той насочи прашния си пръст към Саймън, сякаш това го засягаше лично — ситите познавали земята си. Били съвсем близо до нея, в известен смисъл част от нея, каквато нашествениците никога не биха могли да бъдат. Дълго защитавали именията си, отстъпвайки бавно към своите укрепления. Най-главното от тях, както и причината за цялата тази история, било Асу’а, Хейхолт.

— Този замък? Ситите са живеели в Хейхолт? — Саймън не можа да скрие съмненията си. — Преди колко време е построен?

— Саймън, Саймън…

Докторът се почеса по ухото и се върна на мястото си върху масата. Зад прозорците залезът окончателно се беше стопил и светлината на фенера разделяше лицето му на две половини като някаква театрална маска — половината осветена, половината скрита в тъмнина.

— Доколкото на мен или въобще на някой простосмъртен му е известно, може и да е имало замък, когато ситите дошли за пръв път тук… когато Остен Ард бил свеж и неопетнен като пролетен поток от разтопен сняг. Няма никакво съмнение, че ситите са живели тук безчет години преди пристигането на хората. Това било първото място в Остен Ард, докоснато от ловките ръце на строител. Именно от тази крепост се контролират водните пътища и движението на стадата по тучните пасища. Хейхолт и неговите предшественици — по-старите цитадели, заровени под нас — са се издигали тук от незапомнени времена. Когато дошли римърите, или римърсгардците, както е официалното им название, замъкът бил вече много, много стар.

Когато смисълът на казаното от Моргенес проникна в съзнанието на Саймън, му се зави свят. Старият замък изведнъж му се стори потискащ като килия с каменни стени. Той трепна и метна бърз поглед наоколо, сякаш всеки момент някое древно и злобно създание можеше да протегне към него прашните си ръце.

Моргенес се разсмя развеселен — смехът му прозвуча необичайно младежки за годините му — и скочи от масата. Фенерите сякаш грейнаха по-ярко.

— Не бой се, Саймън. Мисля — а никой не би могъл да знае това по-добре от мен, — че няма какво толкова да се страхуваш от магическите способности на ситите. Не и в наше време. Замъкът е напълно променен оттогава — камък по камък, и всеки аршин от него е многократно и ревностно освещаван от стотици свещеници. Е, Джудит и кухненският персонал може и да забелязват от време на време, че липсва някоя чиния с кейк, но ми се струва точно толкова логично да го е сторил някой младеж, колкото и привидение.