Третата порта [bg]

— Откъде знаеш?

— Жреците пъхали уаджети в бинтовете на мумиите като средство за магическа защита. — Тя обърна керамичното око на една страна и посочи нещо.

Лоугън се взря по-внимателно. Видя гравирани морска котка и длето.

— Нармер — прошепна той.

— Присвоила си е дори това — въздъхна Тина. После поклати глава и му върна амулета.

— Задръж го — предложи ѝ той.

Дълго време останаха там седнали, обгърнати в лечебно мълчание, докато лодката се носеше на север.

— Как смяташ, какво ще прави Стоун сега? — наруши той най-накрая тишината. Не беше виждал ръководителя на експедицията от началото на плаването.

Тина го погледна.

— След станалото? Ще се измъкне свеж като роза. Винаги го прави. Ще има интересна история за разказване, стига да се намери кой да ѝ повярва. Но поне знам, че сме успели да извадим по-голямата част от по-важните погребални вещи.

— Извадили? Мислех, че тази дума е анатема за теб.

Тя се усмихна тъжно.

— Обикновено е така. Сега обаче нямахме избор. Откритието беше прекалено важно, за да го оставим на пламъците. Особено големия брой папируси, които спасихме. В тях се съдържа безценна информация, макар да събуждат повече въпроси, отколкото да дават отговори.

— Имаш предвид защо Нармер е бил изпреварил толкова времето си?

— Да. Защо толкова церемонии, толкова стилове в изкуството, толкова вярвания, за които ние сме смятали, че са се развили много векове след неговото време, са започнали точно тогава? И какво се е случило? Защо са били толкова дълго забравени?

— Мога да предположа отговора на този последен въпрос — подхвърли Лоугън. И посочи окото уаджет, което все още лежеше на дланта ѝ.

Тина кимна бавно и го стисна в шепа.

— Е, поне няма да се тревожа за работата си. Има с години да изследвам откритите артефакти.

Между тях настана друго продължително мълчание. Слънцето се спусна още по-ниско и потъна зад хоризонта.

— Защо го направи? — попита Тина почти шепнешком.

Той се обърна към нея в спускащия се сумрак.

— Какво се случи с Дженифър Ръш? — попита тя отново.

Известно време Лоугън нищо не каза. После започна да говори — отговор, осъзна той, който беше репетирал през цялото им пътуване надолу по реката. Удобният, правоверният отговор.

— Дженифър е имала… определени психологически проблеми — започна той. — Ръш не е казал на никого за тях. Смятал, че нейните неповторими дарби и продължителността на нейната клинична смърт я правят много ценна за експедицията и това натежало срещу проблемите.