Войните ги започват неудачниците [bg]

Автомобилът спря. В настъпилата тишина Марина трескаво въздъхна и здраво стисна ръката на Яна, като че се опитваше да почерпи храброст от нея. Брюнетката силно изхлипа и закри лицето си с ръце, а другите две момичета уплашено се притиснаха едно към друго. Вратата се отвори и в салона погледна кръгла глава с яркочервена кърпа.

— Ти си първа, — главата кимна към Яна, — излизай.

Това беше Секирата, младата жена го позна по зелената татуировка на фюрера на скулата. Тя скочи на асфалта и делово се огледа. Микробусът беше в подземен гараж, до товарния асансьор. Вратите към улицата бяха затворени, и нямаше как да разбере къде се намира.

— Стой мирно! — кресна стоящият наблизо охранител и грубо хвана момичето за лакътя. — Не се върти!

Яна се опомни, уплашено се сви и нещо изписка.

— Не я стряскай, — лениво проточи Секирата и се обърна към стоящите до микробуса воини: — Какво се мотате? Карайте останалите в асансьора!

Следваща от микробуса се показа брюнетката.

— Не ме пипайте! Недейте!

— Ако врещиш, кучко, ще те убием веднага, — равнодушно каза Секирата.

Пленницата послушно млъкна.

Асансьорът се качи на двайсет и четвъртия етаж, и когато вратите се отвориха, момичетата се оказаха в стаята на охраната. Червените Шапки ги подкараха грубо напред, и се озоваха в сводеста зала с тежки звуконепроницаеми врати. Стените и пода бяха облицовани с плътно долепени една до друга гранитни плочи, в центъра се издигаха шест мраморни колони, а в най-отдалечения ъгъл нагоре се изкачваше вита стълба. Воините повлякоха момичетата към колоните и ги оковаха към тях с тънки, но здрави вериги. Яна не се съпротивляваше.