Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
Сега ловците слязоха, вързаха конете си и се отправиха към вътрешността.
Шатрата беше от онова естество, което се среща при северно живеещите индианци. Работата по нейното издигане се върши само от жените — индианецът всъщност не познава друго занимание освен войната, лова и риболовството. Всичко останало и прехвърлено върху плещите на жената.
Шатрата беше празна, в нея имаше място за една далеч по-голяма компания.
— Ето че сме тук! — рече Санфорд. — Как обаче ще се разкараме, това е друг въпрос.
— Все ще видим! — забеляза Фред лаконично.
— Зависи от това дали ще ни третират като гости, или като пленници. В последния случай с нас е свършено.
— Ние ще бъдем пленници — рече индианецът — заради присъствието на Инчу-чуна. Ако моите бели братя бяха сами, може би щяха да бъдат гости; към апача обаче команчите няма да се отнесат миролюбиво…
— Какво да предприемем, че да се спасим?
— Нека братята ми сторят същото, което ще извърши Инчу-чуна.
— Какво?
— Ще изпуши с команчите калюмета.
— Не ми се вярва да ни дадат лулата на мира.
— Ако не ни я дадат, ние сами ще си я вземем. Инчу-чуна ще пуши от лулата, а после всеки от братята ми трябва бързо да направи едно всмукване, преди да са съумели да ни я изтръгнат.
— Дали ще видим и белия, когото търсим?
— Инчу-чуна така ще уреди нещата, че той да не може да се скрие.
С това разговорът приключи. Ловците се умълчаха. Шатрата им беше оградена от стражи и се предлагаше възможност за подслушване. След известно време входът се отвори и се появи единият от двамата главатарски синове.
— Моите братя са в голяма опасност — поде той.
— Може ли да бъдем в опасност, след като се намираме под твоя закрила? — попита Бил.
— Животът на братята ми е сигурен, доколкото се намират в моята шатра. Веднага щом я напуснат, се свършва с гаранцията.
— Няма ли някакво средство да се спасим?
— Моите братя трябва да станат команчи и всеки трябва да си вземе за жена някоя тяхна дъщеря.
— Дявола ще взема аз! — изруга Санфорд. — Аз не мога бяла жена да търпя, та камо ли меднокожа!
— Тогава моите братя са изгубени.
— Бледоликият, за когото вече говорихме, сред команчите ли се намира? — запита Тексасеца Фред.
— Той е тук.
— Ще можем ли да говорим с него?
— Това не знам. Но вие ще го видите.
— Къде.
— Бледоликият се числи към вождовете на команчите. Той ще седи заедно с другите в кръга на съвета, когато се обсъжда съдбата на моите братя.
Той пак се отдалечи. След изтичането на един час влезе един мрачно гледащ индианец.
— Нека белите мъже и апачът ме следват! — повели той. Те накичиха оръжията по себе си и закрачиха след него по протежение на шатрената улица до извън бивака. Там се бяха насъбрали всички войни. Те образуваха един голям кръг, в чиято среда бяха заели място вождовете. Огънят на съвета гореше, а богато украсеният с перли и пера калюмет лежеше в готовност за употреба. Странично от групата бяха забити в земята няколко кола на мъченията.
Между вождовете седеше един бял. Той се носеше като индианец. Беше си оставил дори един дълъг кичур, за да докаже с вплетените в него орлови пера, че не бива да го причисляват към обикновените войни.
Когато пленниците приближиха, старият вожд взе лулата, разпали я и поднесе цевта към устата. Той стори шест смуквания, издуха дима на север, юг, изток и запад, после към небето и земята и я подаде след това на своя съсед, който трябваше да извърши само едно смукване. От този лулата тръгна нататък. Четвъртият тъкмо поиска да я предаде на петия, когато Инчу-чуна пристъпи с една бърза крачка и му я изтръгна.
Това бе деяние, което никой не бе считал за възможно. Индианците седяха като вцепенени от изумление и се раздвижиха едва когато беше вече твърде късно. Инчу-чуна веднага беше препредал лулата; тя беше заобиколила белите и вече отново се намираше в ръцете на апача, когато вождът се надигна яростно:
— Куче, какво стори! — наруга той Инчу-чуна.
Този смукна спокойно още веднъж от калюмета и отговори:
— Откога е обичай сред червените мъже да наричат своите приятели и братя кучета?
— Ти си наш приятел и брат?
— Ние сме ваши братя и гости, защото пушихме с вас калюмета, изготвен от свещената глина.
— Вие ни го изтръгнахте.
— Но въпреки това си остава вярно, че сме пушили с вас лулата на мира.