Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Мълчахме и двамата, стъписани.
— Добре, добре, имаме си един истински експерт по лечебна астрология — коментира след малко абат Мелани. — Къде си научил всички тези ценни сведения?
— Гфъррррлъбх! — намеси се Чаконио.
— Мултиплизирахме познаванията с предпрочитвания на разлистваеми.
— Разлистваеми? — попита Ато.
Чаконио посочи книжлето, което държах в ръка.
— А, иска да каже книги. Хайде, момче, да не се спираме — страхувам се, че Кристофано може да реши да огледа странноприемницата. Ще бъде доста трудно да обясним отсъствието си.
— Но нали и Стилоне Приазо го няма?
— Мисля, че вече се е прибрал. След срещата с нашите две чудовища със сигурност се е върнал по най-бързия начин в странноприемницата.
Стилоне Приазо, предполагаше Ато, бе дошъл в Рим заради своя занаят на астролог предсказател, очевидно не много законна дейност. Ето защо имаше нужда от дискретен изход от „Оръженосеца“ през часовете на нощта. Подземната улица вероятно бе открил по-рано, имайки предвид твърдението му, че вече е бил гост на „Оръженосеца“.
— Мислите ли, че Стилоне има нещо общо с убийството на синьор дьо Муре и кражбата на моите перлички?
— Рано е да се каже. Трябва да помислим малко. Разбира се, със сигурност много пъти е посещавал подземията. Което изобщо не може да се каже за нас. Проклятие, ако ни беше под ръка картата, която ни бяха приготвили Угонио и Чаконио, колкото и да беше мръсна и объркана, щяхме да имаме изключително преимущество.
За късмет имахме поне едно преимущество — знаехме, че Стилоне е бил в подземията, докато той не знаеше за нас.
— Междувременно — добави абатът, — преди да си легнеш, иди да му хвърлиш един поглед — нямам особена вяра на тези две същества — и се обърна, за да посочи разкривените физиономии на корписантарите, които ни следваха.
Изкачихме отново целия пасаж до тясната дупка, която извеждаше при руините на стадиона на Домициан, под площад „Навона“. Ато се раздели с двамата корписантари, определяйки им среща на следната нощ, един час след залез слънце, и им обеща малка награда.
— Гфъррррлъбх! — протестира Чаконио.
Двамата корписантари настояваха за връщането на листчето от Библията. Ато обаче реши да го задържи, тъй като все още не бяхме разбрали какъв бе неговият произход, и даже ми го даде, за да го пазя внимателно. Все пак предложи на корписантарите отплата в пари.
— Това, което е правилно, е правилно — в крайна сметка бяхте направили картата.
Внезапно абат Мелани примижа. Взе от земята до краката си шепа пръст и я хвърли върху рамото на Чаконио, който остана вкаменен от изненада. После извади листа от Библията, разтвори го и го притисна върху мърлявото наметало на Чаконио, на мястото, което току-що бе напрашил.
— Животни, свине, копелета — заяви той, гледайки ги с презрение. Двамата останаха смирено неподвижни в очакване на наказание. Върху листа се бе отпечатало нещо като гъст лабиринт с познати очертания:
— Помнете — никога повече да не ми причинявате нещо подобно. Никога.
После млъкна, като прибра в джоба парите, които беше приготвил за Угонио и Чаконио.
— Разбираш ли? — каза ми по-късно, след като четворката се раздели. — Искаха да ни направят на идиоти. Натиснали са парцала върху козя кожа, с каквато се покриват. После са добавили две-три драскулки и работата е готова — това беше скъпоценната карта на римските подземия. Но не на мен, не на мен тези. Фигурата в средата на картата беше огледален образ на една кръпка на рамото на Чаконио — ето как ги разкрих!
Повече не отворихме уста и когато се прибрахме „При оръженосеца“ напълно изтощени, вече беше късна нощ.
Вече се качвах по стълбите, след като се разделих с Ато, когато на втория етаж забелязах слаба светлинка да се процежда от стаята на Стилоне Приазо. Спомних си наставлението, дадено ми от абата, да хвърля един поглед на младия неаполитанец. Приближих лице до леко открехнатата врата в опита си да надзърна вътре.
— Кой е? — чух го да пита с треперещ глас.
Представих се и влязох. Беше се сгушил в леглото, блед и оцапан с пръст. В полусянката се престорих, че не забелязвам това.
— Защо си буден в този час, момче?
— Моят господар трябваше да се облекчи — излъгах, — а вие?
— Аз… аз сънувах ужасен кошмар. Две чудовища ме нападаха в тъмнината и ми отмъкваха всичките книги и всичките пари, които носех със себе си.