Камъкът на раздялата

Пушеците от безброй огньове се издигаха от дъното на долината — сивкав облак, който висеше над нея като навес. Мириамел знаеше, че през повечето дни вятърът откъм морето измита синьото небе, но днес не духаше.

— Толкова много хора! — възкликна тя. — И още повече в самия град!

— Но според някои критерии — отбеляза отец Диниван — това не значи много. Ерчестър е по-малко от една пета от този размер, а Хейхолт, който е там, е столицата на познатия свят. Славата на Набан е само спомен… като изключим Майката Църква, разбира се. Набан сега е неин град.

— Не е ли интересно, в такъв случай, как тези, които погубиха нашия господар Усирис, сега го притискат към гърдите си? — обади се Кадрах малко по-надолу от тях по пътя. — Човек винаги си създава повече приятели, след като умре.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Кадрах — отвърна Диниван; грозноватото му лице беше сериозно, — но в думите ти звучи повече огорчение, отколкото презрение.

— Така ли? Имах предвид полезността на героите, които ги няма, за да говорят от свое име. — Той се намръщи. — Господи, де да имаше поне глътка вино! — И въпреки въпросителния поглед на Диниван не направи никакви по-нататъшни забележки.

Облаците дим напомниха нещо на Мириамел и тя попита:

— Колко са тези Огнени танцьори, които видяхме в Телигуре? Във всеки град ли са?

Диниван поклати глава и отвърна:

— Предполагам, че има доста. Пътуват от град на град и проповядват злата си вест. Не трябва обаче да се страхуваш от броя им, а от отчаянието, което носят със себе си като чума. На всеки, който се присъединява към тях и ги следва до следващия град, има по още дузина, които приемат вестта в дълбините на сърцата си и изгубват вярата в Бога.