Краят на империята

През двайсет и втори век Хавай бе остров, тънещ в мизерия. Местните жители обитаваха резервати, издържани от събираните от държавата данъци. Флората и фауната почти бяха изчезнали и популацията му надхвърляше двайсет милиона. Както винаги, събитията по света не бяха снизходителни към този малък остров, от завръщането на Китай към варваризма, преди да спуснат бамбуковата стена в края на двайсет и първи век, до потъването на Япония в анархия и социален разпад, религиозните войни в Индонезия, земетресенията и антиазиатските закони, приети от правителството на Северна Америка в началото на новия век, преди то на свой ред да рухне.

Островите Кауи и Оаху бяха най-малко замърсени, може би защото бяха най-богати. Големият остров на Хавай не беше нито земеделски, нито урбанизиран, а просто едно мръсно пристанище, служещо като ферма за евтина работна ръка.

Центърът на Хавай сега беше Мауи/Молокай/Ланай/Кахаолаве/Молокини. В миналото това беше един остров и човекът сега отново се опитваше да възстанови това положение с помощта на прегради и плаващи мостове. Причината беше космосът. Хавай бе идеалното място за изстрелване на йонни ракети, пращани да тераформират Марс или луните на Сатурн и Юпитер А също и удобен пункт за събиране на екипажи, строящи и пускащи оттук огромните космически платноходи, отправящи се на заселнически пътешествия между звездите. От Хавай също така бяха изстреляни два от петте истински звездолета, които Земята бе успяла да построи, затъвайки в огромни дългове.

Бизнесът владееше всяка точка на Мауи — от баровете през автоматизираните магазини до импорт-експорта и кой знае още какво. Морето бе гъсто осеяно с кораби, закотвени един за друг — от скифове до големи съдове-ресторанти. Островите бяха заобиколени от гигантски плаващи Хамилтънови бариери, които, по примера на бариерите на река Темза, можеха да се вдигат и спускат за броени минути, затваряйки пътя на прииждащи води по време на урагани и цунамита. Още по-големи бяха бариерите в канала Кеалайкахики — там, където се държаха йонните ракети.

Когато Кеа Ричардс се роди, семейството му държеше малък ресторант на Големия остров, в град Хило. Кеа смътно си спомняше как баща му и баба му разговарят за старите времена на континента. В ресторанта се сервираше всичко и по всяко време и Кеа помнеше как баща му се хвали, че може да приготви какво ли не, стига да му дадат рецепта и нужните съставки. Имаше дори неясен спомен, че на няколко пъти посетители се бяха изправяли срещу това предизвикателство, в резултат на което из ресторантчето се разнасяха странни и екзотични ухания. Помнеше също така как баща му поставя преобърната щайга близо до скарата и своя малък син отгоре, за да си бъбрят, докато готви. До ден-днешен в главата му често изникваха разни рецепти и съвети.