Краят на империята

Момчето се покатери по една провиснала дъска на следващия кораб и изтича по палубата. Зърна тъкмо навреме поклащащото се въже и подскочи — едва не се подхлъзна на фалшборда, — после се извиси във въздуха и прелетя над тясната празнина, под която се плискаше мръсната вода на залива Моалоеа. Приземи се отново, като едва не падна, и се стрелна между високите купчини отломки.

Зад гърба му се чуваха гневни викове. Бяха шестима. Всичките по-възрастни от него, по-едри.

Твърдяха, че искат от него само да им позволи да надзърнат в раницата му. Но нямаше значение какво говорят. Намеренията им бяха съвсем ясни. Момчето избра нов маршрут през залива, лъкатушейки из лабиринта от изтеглени на сушата кораби, полупотънали ховъркрафти, траулери на рибарски фамилии и дървени корита с гребла, които вероятно преди няколко столетия са принадлежали на богаташи. Той се подхлъзна, докато завиваше край една китайска семейна джонка, непроменена от хиляди години, следвайки неизменно посоката към корабния канал. От другата страна на канала бе далечният бряг на Каханамоку Сити.

Момчето знаеше, че ако шестимата го заловят, няма да го убият. Вероятно нямаше да го убият. Но със сигурност щяха да го бият. И преди бе ял бой и навярно пак щеше да му се случи. И тези, които го налагаха, обикновено също си тръгваха със синини и неприятни спомени.

Но тъкмо това, което носеше в раницата, го накара да бяга и щеше да го накара да се бие.

Защото те щяха да му вземат пакета и да го отворят. Съкровищата вътре щяха да бъдат разпилени, изложени на подигравки и разхвърляни в мръсната вода. Три книги. Истински книги. Книги, които старецът, държащ дюкянчето за джунджурии на кея, не искаше. Едната дебела. Другите две — по-тънки. Дебелата беше много стара и се казваше „Хиляда и една нощ“. Не знаеше нищо за нея, но един поглед вътре обещаваше приключения и странни същества, и още по-странни места. Места, обитавани от птицата Рух и джина. Втората книга, макар и по-тънка, изглеждаше също толкова обещаваща: „Освободени от гравитацията, уравнения и ранни експерименти на лорд Арчибалд Маклийн“. Може би, след като я прочете, ще може да си обясни по какъв начин големите земноходни баржи са се пълнели със стоки, а после са се издигали плавно над водата и са прекосявали залива чак отвъд бариерата, където са били закотвяни истинските кораби. Последната книга бе със средни размери: „Звездното дете, да израснеш в открития космос“. Холограмата на авторката на първа страница не беше нещо особено, но какво от това? Поне бе успяла да се махне от тази планета, а не изглеждаше много по-възрастна от него.