Звярът

Докато прекрачваше прага на вестибюла, Рейдж обви ръка около нея и я целуна по върха на главата.

— Ще си изкараме страхотно.

— Благодаря ти, че го правиш. Знам, че трябваше да си промениш смяната.

— Тор на драго сърце я пое. В момента определено е в настроение да убива.

— Защо?

— Господи, поради цял куп причини. — Той я поведе през калдъръмения двор, покрай зазимения фонтан и спря пред понтиака. Отвори й вратата откъм мястото до шофьора и заяви: — Госпожо, вашето превозно средство.

След като я настани, седна зад волана и те се понесоха по обвития в мис планински склон и криволичещия път, отвеждащ към магистралата. „Убежището“ бе на около двадесетина минути оттам, ала времето отлетя като миг и ето че Мери вече слизаше от колата, казвайки на мъжа си, че няма да се бави.

Изтича до входната врата, въведе кода и влезе на топличко вътре. Отправи се към стълбите и…

— Тук съм.

Гласът на Бити я накара да спре.

— Здравей. Как си?

Момиченцето беше облечено в друга от широките си рокли, черното яке беше сгънато в скута му, докато седеше, изпънало гръб, на дивана в хола.

— Той наистина ли дойде? — попита Бити, докато се изправяше. — Наистина ли ще отидем?

— Наистина.

Бити се приближи до пуснатите пердета и ги повдигна.

— О, пристигнал е с неговата кола.

— Да, точно както обеща. Ще откриеш, че моят хелрен общо взето винаги прави онова, което е обещал.

Мери вече беше казала на Мариса за плана им и бе получила категоричното й одобрение, но искаше да се увери още веднъж.

— Ще ми дадеш ли само минутка, за да мина през кабинета си?

Момиченцето кимна и тя се втурна по стълбите. Мариса не беше на бюрото си, така че Мери се отправи към кабинета си, за да пусне един бърз имейл до целия персонал.

Не стигна дотам обаче. Поне не и веднага.

Върху бюрото й почиваше картонена кутия с размерите на кутия за обувки, само че по-скоро квадратна, отколкото правоъгълна. Отгоре й лежеше плик, макар че тя знаеше какво има вътре, още преди да го прочете.

Бележката беше кратка, но мила. Мери я прочете два пъти, а после повдигна предпазливо капака на кутията. Вътре имаше простичка месингова урна.

След падането на нощта, една от медицинските сестри на Хавърс беше донесла тленните останки на майката на Бити, за да спестят на момиченцето още едно пътуване до болницата. Наистина мил жест, от онези, които те карат да примигаш учестено и да си поемеш няколко големи глътки въздух.

Мери се отърси, за да се съсредоточи, и включи компютъра си. Пусна имейла и побърза да се върне на долния етаж. Бити отново беше седнала на дивана и чакаше търпеливо, но си беше облякла палтото.

— Готова ли си? — попита Мери.

Докато момиченцето се изправяше за втори път, Мери реши да изчака, преди да й каже за пратката. Детето заслужаваше едно безметежно излизане на по сладолед…

— Видя ли какво има върху бюрото ти? — Бити вдигна очи. — Кутията?