Звярът

Погледите на двамата се срещнаха и беше очевидно, че се притеснява за него; самият той също беше мъничко притеснен. Чувстваше се така, сякаш го бяха праснали в корема.

— … масата?

Рейдж се отърси и погледна към сервитьорката.

— Моля?

— Искате ли да го вземете със себе си? Искам да кажа, мога да го занеса на масата ви, ако предпочитате.

— Не, не, няма нужда. Благодаря. Ще се върна, за да поръчам още и тогава ще платя, става ли?

— Аха. Добре.

Все тая се подразбираше. Не че Рейдж го беше грижа.

Отнесе подноса на масата до аварийния изход (която избра по навик, в случай че десетината оцелели лесъри в Колдуел, решаха да нахълтат през розовата врата, зажаднели за шоколадов сладолед с ядки и маршмелоус), остави го и подаде розова лъжичка на Бити.

— Давай. А после ще ми кажеш какво си избираш във фунийка или на мелба.

Бити просто се взираше в пъстрите цветове и консистенции пред себе си. Яркозеленото на шамфъстъка и ментата с шоколадови пръчици, залезнокораловия цвят на някакво сорбе и веселото розово на ягоди. Изборът наистина си го биваше.

— Откъде да започна? — попита тя.

— Откъдето поискаш — каза Мери, докато се настаняваше с фунийка в ръка.

— Искаш ли аз да пробвам пръв? — предложи Рейдж.

— Да. Моля.

Леле. За първи път в историята беше изправен срещу сладолед и не изпитваше интерес към него.

— Мисля да започна оттук — измърмори, загребвайки нещо, чийто аромат дори не усети.

— Вкусно ли е? — попита Бити.

— О, да. И още как.

Когато тя се приведе напред и пъхна розовата си лъжичка в половината, която бе оставил, той погледна към Мери. Неговата шелан бе приковала очи в момиченцето, сякаш начинът, по който то опитваше десерта, щеше да й издаде важна информация за това как се справя със скръбта си. И странно… докато местеше поглед между тях, Рейдж за първи път забеляза, че и двете имат кестенява коса.

Всъщност, Бити изглеждаше така, сякаш би могла да бъде…

Аха. Леле.

Май трябваше да забави темпото. Така де, колко вампири имаше на планетата? И колко човеци? Фактът, че и двете бяха жени и имаха кестенява коса, вместо руса или червена, или пък черна, не беше кой знае каква изненада.

Не, каза си той твърдо, нямаше абсолютно нищо предначертано в това, че тримата седяха в сладоледаджийницата… освен дето десертите, поднасяни под този розов покрив, бяха доказателство за съществуването на добър Бог.

— … моля?

— Какво? — попита той. — Извинявай, отвлякох се по менюто над щанда ей там.

— Мисля, че най-много ми хареса шоколадовия с шоколадови парченца — каза Бити.

Рейдж отново погледна към Мери, а после трябваше да извърне очи.