Звярът

Беше убийствено скучно.

Докато палеше поредната ръчно свита цигара, облегнат на една лавица, покрита с лесърски урни, Вишъс гледаше как светлината от факлите играе върху грозното лице на Кор. Смяната му беше започнала с падането на нощта, когато бе изпратил Бъч на работа в града. Беше хабене на ресурси да охраняват копелето по двойки.

Събуди се, задник такъв, помисли си. Хайде, отвори очи.

Никакъв шанс. Конвулсивното подръпване в едната половина на тялото на Кор бе престанало през деня и сега единственият признак на живот бе повдигането и спускането на гърдите му. Медицинското оборудване (на което Ви беше изключил звука, защото, първо, и сам можеше да разчете информацията, и второ, от непрестанното пиукане му се приискваше да изпразни пистолета си в шибаната машина) показваше, че за някой, намиращ се в дълбока кома, основните жизнени функции на Кор са добри. А междувременно, венозната система вливаше течности и хранителни вещества в тялото му, катетърът изпразваше мехура му, а електрическото одеяло поддържаше температурата му.

На Ви наистина му се искаше копелето да се събуди.

Твърде много време за мисли…

Тих звън оповести, че бе получил съобщение. Той го прочете и се отправи към портата.

Джейн го чакаше от другата страна на металните пречки, преметнала спортни сакове през рамо, невероятно сексапилна в хирургическите си дрехи и бяла престилка, въпреки че висяха върху нея като чувал. Държеше телефона си в ръка и пишеше съобщение на някого, а късата й руса коса бе паднала напред и закриваше лицето й, но дори така Вишъс виждаше, че не носи грим… и по някаква причина особено му се набиха в очи ноктите й — без лак и маникюр.

Винаги ги изрязваше съвсем ниско, за да не закачи хирургическите си ръкавици с тях.

Или пък нечии вътрешни органи.

За миг Ви просто я съзерцаваше. Толкова бе погълната от работата си, че дори не го бе забелязала, и човече, той обожаваше това у нея. Умът й, този мощен двигател в черепа й, бе най-сексапилното нещо в нея, онова, което го предизвикваше, караше го да дава най-доброто от себе си… и от време на време да чувства, че може би, евентуално, като че ли не бе най-умният в къщата.

И разбира се, онзи момент, когато тя бе насред бойното поле, заобиколена от парчета лесъри, пистолети и опасността от унищожителен хаос така близо, както тревата под краката й, а единственото, върху което бе съсредоточена, бе да спаси брат му.

— Ви?

Начинът, по който изрече името му, говореше, че май не го вика за първи път.

— Извинявай, здравей. — Отключи и отвори вратата, отдръпвайки се, така че тя да може да мине, както беше натоварена. — Имаш ли нужда от помощ с всичко това?

— Не, ще се справя. — Тя му се усмихна, а после отново стана делова. — Как е положението там вътре?

Интересно, те наистина не бяха особено по прегръдките. Другите двойки в имението обикновено се посрещаха с топли, продължителни прегръдки, ала той и Джейн? Винаги имаха твърде много неща, за които да говорят.