Честотата на Шуман [bg]

-      Съгласен съм с теб.

-      Защо ти се случва това? И защо точно сега?

Уилсън пое дълбоко дъх.

-      Това, което ще ти кажа, е истината... - Той повдигна очилата си. - Аз съм част от експеримент, който се обърка.

Замълча, за да намери подходящите думи.

-      Какъв експеримент? - подкани го Хелена.

-      Пътуване във времето.

Тя се изсмя.

-      Вярно е. - Беше очаквал, че тя няма да му повярва. - Когато ме пратиха назад във времето, малка част от мен се изгуби. Затова съм уязвим. Прехвърлянето ме лиши от един елемент и очите ми имат слабост. Когато поглеждат право в тях, хората изпитват непреодолимо желание да ме нападнат. Нарича се „тракеноидна реакция“. Генетично хората са програмирани да унищожават слабостта. Онези в Чичен Ица не бяха изключение.

-      Тогава защо аз не те нападнах?

-      Не знам. - Уилсън сви рамене. - Не зная достатъчно за реакцията.

Хелена замълча за момент, за да осмисли казаното. Да, това определено бе най-нелепото обяснение, което бе чувала. И въпреки това му вярваше.

-      Казвам ти истината, Хелена. И знаеш ли какво? Дори не ми пука дали ми вярваш. - Уилсън отново се зае с храната.

Зашеметена, Хелена седна на леглото до него.

-      Никой с целия си ум не би могъл да измисли подобна история. - Минаха няколко секунди. - Вярвам ти - искрено каза тя и го погледна. - Уилсън, съжалявам за начина, по който се държах. Просто ставам нервна, когато не зная какво става.

-      Няма прости неща - рече той.

-      Командир Висблат как се вписва във всичко това?

-      Не знам.

-      Значи не спиш с жена му? - попита тя за всеки случай.

Уилсън се изкиска.

-      Не. Не спя.

-      Е, поне това е добра новина.

Честно казано, Уилсън вече се чудеше дали е постъпил правилно, като ѝ бе казал истината.

-      Едно е сигурно - решително заяви той. - Вече ти казах повече, отколкото би трябвало. Ти твърдеше, че искаш да знаеш какво става. Е, вече знаеш. И ако имаш късмет, скоро няма да ме има и ще можеш да се върнеш към нормалния си живот.

-      Мога да ти помогна - предложи тя.

-      Вече ти се натрапих предостатъчно.

-      Ти се нуждаеш от помощта ми - твърдо заяви тя. - Не случайно между нас има връзка. Замислял ли си се за това?

Уилсън не го искаше - беше прекалено. Стана предпазливо от леглото и тръгна към дрехите си, спретнато сгънати на един стол. Кракът го заболя ужасно.

-      Във всичко това са замесени сили, които не мога да контролирам. - Облече риза с надпис „Хотел Американа“ на джоба на гърдите. - Трябва да тръгвам.

Внезапно видя проблясване на фенерче отвън, изключи нощната лампа и стаята потъна в мрак.

-      Имаме си компания! - каза той разтревожено, клекна и се взря през прозореца.

Хелена дойде при него и се вгледа в мрака, но не видя нищо.

-      Активирай Опосум - прошепна Уилсън.

Светът се преобрази в степени на сивото и всички тайни, спотайващи се в тъмното, станаха явни. Няколко мъже - петима - се приближаваха бързо през безупречно поддържаната морава.