Честотата на Шуман [bg]

Намръщена, Хелена закопча предпазния колан. Не беше имала видения от Уилсън от снощи и се тревожеше, че никога вече няма да има.

Йенсен се качи последен и затвори вратата. Лорънс и другите трима бодигардове вече бяха заели местата си. Познатият салон на „Бомбардиър“ беше тесен, с кръгли прозорци. Стените бяха покрити с блестяща ламперия. Половината кожени седалки, общо шестнайсет на брой и разделени на три отсека, гледаха напред, а другата половина бе обърната назад. През средата минаваше пътека. Естир беше легнала между краката на Хелена в средния отсек. Имаше нов кожен намордник. Беше неспокойна, докато ѝ го слагаха, но Хелена успя някак да я укроти.

Лорънс се усмихна на красивата млада стюардеса.

- Доматен сок, благодаря. - Обърна се към Хелена. - Ти искаш ли?

Тя завъртя глава.

-      Няма смисъл да се тормозиш - твърдо каза той. - Всичко приключи. Прибираме се у дома. И може да върнеш тъпото куче на собственика му.

Хелена не беше казала нито дума цялата сутрин.

-      Един ден ще ми благодариш - добави той.

Йенсен седеше с лице към носа на самолета и с гръб към Хелена, като правеше всичко възможно да не я забелязва. Сега обаче не се сдържа и се обърна.

-      И като си помисля само, че Мексико ми харесваше.

Хелена въздъхна дълбоко, обърна се към прозореца и се загледа в равната суха писта. Ако последните две минути можеха да се смятат за индикатор, предстоеше й дълго и мъчително пътуване. Отвън силен и постоянен вятър вдигаше същинска прашна стена високо във въздуха.

Капитан Луис излезе от пилотската кабина и тръгна по пътеката. Беше с черни панталони и бяла риза с къси ръкави, с четири нашивки на пагоните. Ръкува се с Лорънс, както правеше винаги, и му докладва подробно преди излитането.

Хелена познаваше добре главния пилот на баща си. Канадец по произход, преди шест години той се беше преместил със семейството си в Хюстън от Торонто, за да започне своята „работа мечта“ на борда на „Бомбардиър Глобъл Експрес“. Самолетът беше връх на серията корпоративни самолети, с най-голям обхват и най-висока максимална скорост. Всеки, който беше вътре в занаята, го оценяваше по достойнство.

Хелена изслуша първите думи на капитан Луис, след което се изключи и мислите ѝ отново се насочиха към Уилсън. През изминалата нощ бе мислила много за случилото се през последните три дни. Имаше толкова много въпроси без отговори, толкова много сложни чувства, които ѝ бе трудно да разбере.

Двигателите замъркаха, самолетът излезе на пистата, рязко ускори и излетя в ясното бледо небе. Завиха над Мексиканския залив и полетяха на североизток към изгряващото слънце. Докъдето стигаше поглед, тъмносиният океан бе осеян с бели зайчета - силният вятър безжалостно срязваше гребените на вълните.

Хелена се облегна в седалката. Скоро щеше да е в Хюстън и от ФБР щяха да я чакат. Не за да я арестуват, а за да я разпитат какво се е случило и защо. Баща ѝ се беше погрижил за всичко - беше изумителен, както винаги. Бе сключил сделка със собственика на „Тексас Еър“ Хенсън Манинг, който се беше съгласил - под натиск, разбира се, - че Хелена е участвала в отвличането против волята си. Авиокомпанията щеше да си получи пълната застраховка, като наред с нея щеше да получи пари и под масата - при това значителна сума. Отраканият в преговорите Манинг щеше да спечели от цялата случка. Изненадващата новина бе, че командир Висблат беше изчезнал и обвиненията срещу Хелена за събитията в Бордърсвил бяха отпаднали.