Честотата на Шуман [bg]

Мислите на Уилсън се върнаха към телефонния му разговор с мистериозния командир Висблат. Възможно ли бе някой наистина да е бърникал втория портал? За момент се разтревожи, но после си спомни съвета на Бартън: „Не позволявайте на никого да ви попречи да изпълните мисията си”.

Колкото по-дълго мълчеше Уилсън, толкова повече растеше раздразнението на Хелена. Накрая тя не издържа.

-      За главата ти е обявена награда от един милион долара, Уилсън! Трябва да ми кажеш какво става, по дяволите! - Бузите ѝ пламнаха. - Господи! Днес едва не ни убиха. Поне ми обясни защо! Видях какво направи в онази пирамида. Видях те!

Уилсън отпи глътка вода. Вече беше чувал всичко това.

-      Имаш ужасен характер, да знаеш.

-      Заслужавам да чуя истината!

-      Къде е Еетир? - попита Уилсън и се огледа за кучето.

Хелена затвори очи и се овладя да не избухне отново.

-      Затворих я в другата стая - каза тя, внезапно изгубила желание да се разправя с него. - Едва не нападна едно момче от прислугата. Джордж беше прав - тя не си пада много по бели.

-      Виж... - Чувството за вина загриза Уилсън. - Благодаря ти, че ме спаси - каза той искрено. - Наистина. Щях сериозно да загазя, ако не беше ти. Начинът, по който се справи с онези войници, беше изумителен.

Внезапно на лицето на Хелена се изписа болка.

-      Така се справяме с грешките си - каза тя. - Развиваме се.

Уилсън се обърка.

-      Какво искаш да кажеш?

Хелена се извърна.

-      Нищо. - Заби поглед в пода. - Но ще ти кажа следното. Ако тогава знаех онова, което знам сега, нещата щяха да са различни.

-      Какво щеше да е различно?

-      Майка ми... щеше да е жива, ако не бях аз. - Погледна го в очите. Лицето ѝ беше безизразно, като изсечено от гранит, прекрасно в тъгата ѝ.

Уилсън реши да не задава повече въпроси. По-добре беше тя сама да реши дали ѝ се говори.

Хелена не разбираше защо се е разкрила така пред него. Единственият човек, пред когото бе говорила за майка си, беше д-р Бенетсуд. И то най-вече защото трябваше да го прави.

В този момент Уилсън осъзна, че не носи слънчевите си очила. За миг го обзе паника.

-      Къде са ми очилата? - каза той и започна да рови в завивките. - Трябват ми.

-      Защо винаги сменяш темата? - Хелена стовари юмрук върху леглото. - Аз бях честна с теб!

Уилсън сграбчи китката ѝ и я стисна.

-      Не разбираш. Важно е.

-      Ти си много, много сбъркан! - Хелена се освободи от хватката му, излезе и след секунди се върна с очилата му. Уилсън посегна да ги вземе, но тя се дръпна назад. - Не толкова бързо! Кажи ми защо трябва да ги носиш непрекъснато? Не е по лекарско предписание... и изобщо нямаш вид на човек, който се увлича по мода. - Доближи очилата към него, сякаш го дразнеше. - Ако случайно не си забелязал, навън е тъмно.

-      Дай ми ги!

-      Не! Кажи ми за какво са ти.

-      Защо не опиташ отново да ме заплашиш с пищова си?

-      Може и да го направя! - Хелена хвърли очилата на леглото и излезе ядосана от стаята.