Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Чухте ли? — запита оня. — Да имаше тук белезници, щях да наредя да ви ги надянат. Защото такива никакъвци…
— Никакъвци? — пресякох го рязко.
— Да, да, никакъвци! Защото само един никаквец…
Не успя да довърши започнатото изречение, понеже го пипнах с две ръце над хълбоците, пристъпих съвсем до водата и го запратих колкото надалеч можех в доста дълбоката тук река.
— Помощ, помощ! — изрева той още във въздуха. После потъна, ала скоро-скоро се появи отново на бял свят и заджапа като куче, носен от буйното течение.
— Помощ, помощ! — продължи да кряска.
— Извадете го! Извадете го! — развика се Уилям Ивнинг, агентът по всичко. — Не го оставяйте да се удави, не го оставяйте да се удави!
Двама индианци побързаха да последват носещия се във водата човек и да го измъкнат на брега с помощта на копията си. А аз се запътих към агента, усмихнах му се също така любезно, както той ми се бе усмихвал на Нъгит Тсил, направих — точно, както той там — един още по-любезен поклон и заговорих със собствените му тамошни думи:
— Ние дойдохме на това място във връзка с една много важна работа. Смятахме, че няма да заварим никого тук. Вашето присъствие ни смущава.
Той опули очи.
— Нали ме разбрахте? — попитах го точно, както той ме бе запитал.
И тогава му просветля. Спомни си сцената и предусети, че възнамерявам да обърна пиката.
— Естествено — отвърна. — Беше достатъчно ясно все пак.
— Е?
— Желаете да се отдалечим?
— Да.
— Кога?
— Веднага! В противен случай ще ви подпомогна!
— Тръгваме, тръгваме! — побърза да увери агентът по всичко. — Ей къде водят мистър Пейпър. Да се надяваме, че уплахата не му е отнела силите да се качи на коня!
— Ако случаят е такъв, на драго сърце съм готов да го направя отново силен. Кому принадлежи шапката, окачена там на клона?
— На мистър Пейпър.
— Отлично!
Индианците бяха измъкнали господин Окихтшинча от реката. От него се стичаше вода. Изглежда му бе достатъчно. Той се разбърза да влезе в блокхауса. Още не беше го достигнал, аз вдигнах револвера и се прицелих в шапката. Улучих. Пейпър така се сепна от изстрела, че спря. Аз посочих пробитото покривало за глава и рекох:
— Това бе шапката! Сега иде на ред човекът, който се канеше да ме арестува! Давам на мистър Антоний Пейпър само пет минути време. Не се ли е разкарал после, ще се сдобие с втора дупка, не в шапката, а в главата. Farewell, мистър Ивнинг! Надявам се и вие да си дигнете така скоростно чукалата!
Тогава Паперман също вдигна револвера си и ми викна:
— Значи пет минути, не повече! После аз единия, вие другия!
Господин Окихтшинча грабна бързо шапката си, нахлупи я и затърча към коня си. Агентът по всичко напъха обратно по кобурите на седлото всичко, каквото беше измъкнал, включително шишето бренди. Събра чевръсто двете пушки, защото Антоний Пейпър от страх беше забравил своята, и още преди да са изтекли петте минути, двамата вече препускаха с най-голяма бързина, без да се оглеждат назад.
Нищо не се харесва повече на индианеца от куража и решителността. Нашето държане бе вдъхнало почит на команчите. Най-възрастният от тях пристъпи към нас и попита:
— Познават ли моите бели братя, както ми бе казано, Олд Шуърхенд?
— Да — отговорих.
— И също Апаначка, нашия вожд?
— И него. Познавам дори Янг Шуърхенд и Янг Апананка. Двамата бащи и двамата синове ме наричат свой приятел.
— Казаха ли ти те какво има да става тук?
— Да. Те ми писаха писма. Помолиха ме да дойда на Маунт Винету.
— Имаш ли писмата у себе си?
— Да.
— Моля те да ми ги покажеш, за да ги прочета!
— На драго сърце, на драго сърце!
Трябваше наново да отварям наистина куфара, ала не се поколебах да го сторя. Херцле тръгна да ми помогне. Има мигове, в които тя обича да си прави шеги, и човек тогава много трябва да внимава. Такъв един миг беше и сегашният. Тя отвори не моя, а своя куфар, извади четири уредени хотелски сметки от Лайпциг, Бремерхафен, Ню Йорк и Олбъни, подаде ги на команча и каза:
— Ето! От двамата бащи и двамата синове!
Той направи с ръка знак на дълбоко уважение и посегна към хартиите. Заоглежда ги много обстойно. Същевременно лицето му възприемаше все повече и повече израза, наричан "физиономия на познавач". Той се обърна към хората си и потвърди, вдигайки поотделно всяка от сметките:
— Отговаря, истина е! Ето писмото от Олд Шуърхенд и това от Янг Шуърхенд, ето го на Апаначка и другото на Янг Апаначка. На всичките писма пише, че тези бледолики са приятели, и трябва да отидат на Маунт Винету!