Кръстоносните походи през погледа на арабите

Още повече, че татарите продължават триумфално да напредват към Сирия. През януари 1260 година армията на Хулагу обсажда Алеп — градът е бързо превзет въпреки героичната съпротива. Подобно на Багдад древният град, чиято единствена вина е, че се е противопоставил на завоевателя, е подложен на клане и разрушения. Няколко седмици по-късно нашествениците се озовават пред вратите на Дамаск. Аюбидските царчета, които все още владеят различни сирийски градове, са, разбира се, безсилни да спрат вълната. Някои от тях решават да признаят сюзеренството на Великия хан, като дори замислят — връх на безумието! — да се присъединят на страната на завоевателите срещу египетските мамелюци, врагове на династията им. При християните, били те източни или франджи, мненията се различават. Арменците, в лицето на своя цар Хетум, както и княз Боемунд Антиохийски, негов зет, застават на страната на монголите. За сметка на това франджите от Акра заемат неутрална позиция, клоняща по-скоро към мюсюлманите. Но впечатлението, което преобладава както на Изток, така и на Запад, е, че монголската кампания е нещо като свещена война, насочена срещу исляма, и като такава допълва франкските походи. Подобно впечатление се подкрепя и от факта, че главният наместник на Хулагу в Сирия, генерал Китбука, е християнин несторианин. Когато на 1 март 1260 година Дамаск е превзет, трима християнски князе — Боемунд, Хетум й Китбука — влизат в града като победители за най-голямо възмущение на арабите.

Докъде ще стигнат татарите? До Мека, твърдят едни, за да унищожат религията на Пророка. Във всеки случай до Ерусалим и то много скоро. Цяла Сирия е убедена в това. След падането на Дамаск два монголски отряда побързват да завземат два палестински града: Наблус, в центъра, и Газа, на югозапад. Тъй като последният се намира на границата със Синай, през онази трагична пролет на 1260 година изглежда почти сигурно, че дори Египет няма да избегне унищожението. Впрочем Хулагу дори не дочаква края на сирийската кампания, а изпраща пратеник в Кайро, който настоява за безусловна капитулация на страната на Нил. Емисарят е приет и изслушан, а сетне обезглавен. Мамелюците не се шегуват. Методите им нямат нищо общо с тези на Саладин. Султаните-роби, които управляват Кайро от десет години, олицетворяват твърдостта и непримиримостта на обкръжения от всички страни арабски свят. Те се бият с всички средства. Без скрупули, без великодушни жестове, без компромиси. Но храбро и ефикасно.

Във всеки случай към тях са обърнати всички погледи, защото те въплъщават последната надежда нашественикът да бъде спрян. В Кайро властта е от няколко месеца в ръцете на един военен от турски произход — Кутуз. Шаджарат ад-Дур и съпругът й Айбек, след като са управлявали заедно в течение на седем години, взаимно се избиват. В тази връзка дълго време се разпространяват различни версии. Между тях любима на народните разказвачи е историята, в която любов и ревност са примесени с политически амбиции. Султанката помагала на своя съпруг да се изкъпе, както правела обикновено, когато, възползвайки се от този миг на спокойствие и интимност, упрекнала султана, че си е взел за жена една красива четиринадесетгодишна робиня. „Нима вече не ти харесвам?“, попитала тя, за да го разнежи. Но Айбек грубо отвърнал: „Тя е млада, а ти вече не си“. Шаджарат ад-Дур се разтреперила от гняв. Тя покрила очите на мъжа си със сапун, казала му няколко помирителни думи, за да приспи недоверието му, след което изведнъж сграбчила една кама и го пробола в слабините. Айбек се строполил. Султанката останала няколко минути неподвижна, сякаш парализирана. Сетне се отправила към вратата и извикала няколко верни робини, за да й помогнат да се отърве от тялото. Но за нейно нещастие един от синовете на Айбек, петнадесетгодишен, забелязал, че водата, която изтича от банята навън, е червена, втурнал се в стаята и видял изправена до вратата Шаджарат ад-Дур, полугола и с окървавена кама в ръка. Тя хукнала из коридорите на двореца, а по петите я следвал доведеният й син, който вдигнал на крак и стражите. Тъкмо щели да я хванат, когато султанката се спънала. Главата й се ударила силно върху мраморните плочи. Когато я настигнали, тя вече не дишала.