Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Настрадин Ходжа се посмял на приказката и попитал едноокия защо е тръгнал за Коканд, по каква работа. Крадецът отвърнал, че всяка година ходи на гробницата на Турахон да се поклони — по няколко часа стои пред надгробната плоча, облян в сълзите на разкаянието, и моли за прошка. Но досега всичките му молби оставали всуе: светецът бил неумолим.
— И какво мислиш да правиш по-нататък?
— Чакам да ми дадеш акъл.
Настрадин Ходжа се замислил. Първоначалното му намерение да се раздели с едноокия се променило. И причина за това бил ходжентският просяк, който сякаш свързвал в едно съдбите им. „Дали ще спасявам един или двама от връщане в низшето състояние — няма голяма разлика — решил Настрадин Ходжа. — Освен това той ми научи името и ще е по-добре да го държа под око.“
— Добре, ще дойдеш с мен. Да видим дали няма да можем двамата заедно да омилостивим дядо Турахон и да смирим праведния му гняв. Но трябва да се закълнеш — занапред ще извършваш познатото ти церително действие само с мое разрешение.
Едноокият на драго сърце дал клетва. Благодарностите и славословията му нямали край.
А през това време слънцето отдавна вече било превалило чертата на деня, обагрило снега по върховете е нежен бледожълт цвят и раздиплило над горите гъсти лилави сенки. Вятърът станал прохладен, скакалците и мушиците изчезнали, гущерите се изпокрили из камънаците. Настрадин Ходжа усещал стържене в празния си стомах, пък трябвало да се мисли и за нощувка.
— Напред! — рекъл той и се метнал на магарето. — Заседяхме се, а до Коканд има още много път.
Отпочиналото магаре тръснало глава, замитало опашка и тръгнали.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Близо до Коканд, в долината, където жителите от южните махали сеели ориз, тогава имало топли езера, които се пълнели от горещи подземни извори. Тук пролетта, започвала с цяла седмица по-рано: другите градини още чернеели, а на езерата цъфтели, околните цъфтели, а тия вече се зеленеели, стоплени отгоре от слънцето, отдолу от горещите извори.
От това може да се направи извод, че дядо Турахон не без умисъл е избрал тази долина за гробница: тук той можел цяла седмица по-рано да захваща многобройните си занимания — да шие, да прави обуща, халва, разни играчки. Скромната му гробница била украсена само с две врани конски опашки, вързани на пръти пред входа: наоколо растели стари корубести караагачи, по-ниските клони на които били отрупани с пъстри гирлянди от копринени панделки, окачени от почитателите на светеца. Изобилието от панделки показвало, че споменът за дядо Турахон не помръква в сърцата на мюсюлманите.
Пред гробницата Настрадин Ходжа слязъл от магарето и с благоговение се поклонил на Турахон, когото искрено почитал. Едноокият останал далеч назад; той пълзял по пътя на колене, посипвал си главата с прахоляк и горестно викал: „О, милосърдни Турахоне, прости ми в името на аллаха!“ Разкаяният му глас едва се чувал отвъд брястовете.
Приближил се един старец, пазачът на гробницата — дрипав, с жълто, набръчкано като сушена смокиня лице, но в очите му светел скрит огън. Отворила се вратата, украсена с дърворезба — стара, почерняла, цялата надупчена от дървояди. От прохладната здрачевина дъхало на вечност — странен дъх, който прониквал в душата. Настрадин Ходжа събул ботушите, обул меките терлици, които старецът услужливо му предложил, и влязъл в гробницата. Бели стени от грубо дялан камък, без украса, без стенописи, подпирали кубето с два тесни замрежени, прозореца; два остри лъча светлина като бръсначи прорязвали здрача и се кръстосвали върху надгробната плоча, пропукана през средата. От входа до плочата имало издигната над пода каменна пътечка, два лакътя широка, а от двете й страни се стелел сиво-зелен прах, наслояван от векове. Според обичая той бил неприкосновен: страшно кощунство било да оставиш следа върху него. В гробницата било толкова тихо, че Настрадин Ходжа чувал как кръвта му звънти в ушите: той отишъл до надгробната плоча, навел се и целунал камъка, под който почивало едно от най-добрите сърца, туптели някога на земята.
— О, милосърдни Турахоне, нима никога няма да има изкупление за моя грях? — чули се наблизо вопли и в гробницата допълзял едноокият. Главата му била сива от прах, плоското му лице било одрано и кървяло-, той се строполил е лице върху камъка и притихнал.