Нищо друго, освен истината

Глицки кимна мрачно.

— Не е застрелян тук. Първият е попаднал в гръдния му кош. Стоял е с лице към стрелящия.

Харди чуваше думите на Страут, въпреки разговора им:

— … вероятно е надробил някои от ребрата и е разкъсал сърцето на парчета…

Тук адвокатът престана да слуша и се обърна към Ейб:

— Искаш да кажеш, че е пренесен в колата и докаран тук ли?

— И набутан така, че да изглежда уж е карал сам. Това не са просто предположения. Точно така е станало.

— Но защо някой би…

— Защото точно така изглеждаше и Грифин и тогава този номер мина. Извит настрана — не бих го нарекъл сполучливо хрумване.

— Това ги свързва — съгласи се Харди.

Кимване.

— И не е само това — според мен Канета е застрелян с пистолета на Грифин.

Страут продължаваше:

— … смъртта е настъпила, тъй като е доста омекнал, преди десет часа, може и повече.

— И кой го е намерил?

— Двама бягащи за здраве.

— А Страут казва, че…

— Току-що чу. Късно през нощта или рано сутринта. Вторият изстрел е даден в затворена кола и при тази гъста мъгла навън никой не е чул нищо.

Преди Харди да успее да зададе въпроса си, Глицки сам се разприказва:

— Зная какво ще кажеш, но си го спести. Напълно е възможно да е Рон. Ще стигнем и до това. — Вдигна ръка, за да възпре отговора на приятеля си. — Но тъй като обичам всичко да е изпипано, наредих на Коулман и Батавия да установят алибито на всичките ти герои: Пиърс, Валънс, дори и на Кери. Става дума за часовете между два и четири сутринта, но познай какво ще ти кажа?

— Не всички са си били в леглата.

Устните на Глицки се извиха нагоре, но това не бе усмивка.

— Подобни прозрения са причината да сме приятели до ден-днешен. Може и да са били, но не успяхме да се свържем с нито един от тях. Пиърс го нямало вкъщи. Жена му каза, че от рано сутринта бил на яхтата си. Установихме и дневния ред на Кери, но той не го спазва — той и Валънс не са присъствали на първата си закуска. Предполагам, че два дни преди изборите е с по-гъвкаво разписание. Валънс…

Харди трябваше да се намеси:

— Валънс е бил у Кери до полунощ. После Кери е напуснал дома си.

— Откъде знаеш?

— От Джеф Елиът.

— И къде е отишъл?

— Един Господ знае. Но живее на около пет преки оттук. И като стана дума, Пиърс също не е кой знае колко далеч и все надолу по склона.

Глицки помълча секунда-две.

— Виждам, че си готов с домашното си. Откъде знаеш всичко това?… Господи, дори и една частица?

— Имам основания. Тази сутрин говорих с Валънс…

— Кога? Половината сутрин прекарахме заедно.

— Сигурно през другата половина. — Знаеше, че Глицки няма да го остави намира, и продължи: — Във връзка с къщата ми.

— Валънс има нещо общо с къщата ти?

Страут свърши монолога си, изправи се и погледна над покрива на колата.

— Това момче седи на студа от доста време, Ейб. Имаш ли още работа тук?

Глицки насочи вниманието си към следователя.

— Аз нямам, Джон — отвърна му. — Ако огледът е приключил, можеш да му сложиш етикет и да го пъхнеш в чувала.

Страут хвърли последен поглед на тялото на Фил Канета в колата и съчувствено зацъка. Отново се изправи.

— Повикванията за оглед. Мразя ги, знаеш ли? Не могат с нищо да помогнат, нали? Това не е просто безстопанствено тяло, което има нещо да ти каже.

Нямаше какво да му отговорят. Всички в такива случаи изпитваха същото в по-голяма или по-малка степен.

Глицки лекичко потупа Страут по рамото, докато последният минаваше край тях. После самият той се върна няколко крачки към мястото, където шефът на екипа за огледа се съвещаваше с двама от хората си. Харди го чу да им казва:

— Ако е останало достатъчно олово, накарайте балистичната експертиза да го сравни с куршума, който е убил Грифин. Бас държа, че е от същия пистолет.

Последва кратко обсъждане, след което лейтенантът се върна при Харди.

— Валънс. Тази сутрин. Джеф Елиът. Обзалагам се, че си смятал, че ще се разсея.

— И през ум не ми е минавало — възрази Харди. — Зная, че трябва да поговорим, но да отидем другаде, а?

С ръце в джобовете, Глицки огледа унилата околност. Тялото бе положено на носилка, а влекачът със запален двигател бе готов да повдигне колата на Канета, за да я откара на полицейския паркинг.

Привел рамене, лейтенантът още веднъж потръпна от студ и каза:

— Страхотно повикване, няма що!