Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
— Ами къщата ви?… — попита Моузес. — Тая сутрин ти каза, че и пожарът е свързан с онази история.
— Свързан е с въпроса кой е убил Брий, Моузес. А не с мен и Франи.
— Има ли изгледи да откриеш кой е? Кой го е извършил?
— Нямам представа дали имам изгледи, но някой явно смята така. Струва ми се, че подпалването на къщата ми е предупреждение да стоя настрана.
Моузес отпи глътка уиски и бавно остави чашата.
— Освен ако не е мислел, който и да е той, че си си у дома, а в такъв случай не е само предупреждение.
Харди размисли за миг.
— Не. Съмнявам се. Не представлявам чак такава заплаха. — Разтърси глава, стреснат от тази мисъл. — Не смятам — повтори повече на себе си, отколкото за пред Моузес.
— Е, няма нужда да си го мислиш, за да се окаже вярно. На твое място щях да го прибавя към останалата каша.
— Кое по-точно?
— Че някой се опитва да те убие.
При тази ведра забележка, вратата се отвори с трясък и смесена сюрия от шестима човека нахлу вътре, спорейки за футбол и викайки да й донесат бира. Моузес вдигна извинително рамене към Харди, поздрави дошлите и се упъти към кранчето.
Това послужи като сигнал за Харди, че зет му не иска да губи повече време за философстване с роднината си. Моузес имаше право — трябваше да изясни още сума неща. Бе уязвим и не биваше да си позволява да се отпуска.
И тъй, без план и без конкретна цел, Харди остави недопити две трети от бирата си. Бе паркирал на ъгъла на Трето Авеню и си запробива път през мъглата, привел гръб срещу вятъра. Като седна зад волана, се подвоуми, преди да завърти ключа, после се подсмихна, когато запали мотора. Видя ли? Няма бомба. Наду парното докрай, потегли, стигна до ъгъла и зави надясно. Нямаше представа накъде е тръгнал.
Знаеше само, че мястото му не е в „Литъл Шамрок“. Трябваше да работи. Времето изтичаше стремглаво. Не можеше да се прибере у дома — там сега се разпореждаше отдел „Палежи“. Оставаха му децата, Франи. Но днес вече се видя с тях. Стига толкова засега.
Къде, за Бога, бе Рон Бомонт? А Фил Канета?
С какво разполагаше? С какво би могъл да работи?
Единственото, което бегло му дойде наум, бе да се заеме с книжата си — вечния спътник и последното убежище на всеки адвокат. В кантората си имаше копия на страниците от папката на Карл Грифин, бележките, които си бе водил при последната си среща с Канета, материалите, задигнати от кабинета на Брий, писмата от университетския й албум. „В определен смисъл — разсъждаваше той — поне част от всичко това може да ме заинтересува.“
Дейвид Фримън бе убеден, че адвокатите трябва да работят денонощно. Бе наредил да направят бани на всеки от трите етажа в сградата му, така че колегите му да не се оправдават с неубедителното извинение след целонощна работа, че е трябвало да отскочат до вкъщи, за да се освежат и да се приготвят за съда.
След двайсет и пет минути Харди вече бе в кантората си — изкъпан, избръснат, преоблечен в ризата, която бе скътал в кантонерката си преди няколко месеца.
След като се настани на бюрото, прослуша четирите съобщения, получени от снощи, надявайки се да стане чудо и поне едно от тях да се окаже от Канета или дори от Рон Бомонт. Ако Ал Валънс му е оставил съобщение, което Харди не бе в състояние да получи у дома, то може би единият или и двамата, с които искаше да разговаря, също са опитали да се свържат или пък след това са позвънили тук, в кантората му.
Но де такъв късмет!
Три от обажданията бяха на клиенти, в различна степен почувствали се изоставени, а последното бе от Джеф Елиът. Когато му се обади, на самия журналист му пареше под краката заради пожара в къщата на Харди, ала все пак отдели миг, за да изрази съболезнование по повод загубата на адвоката.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Диз? Имаш ли къде да отседнеш?
— Да, Джеф, имаме покрив над главата. Благодаря ти все пак.
Но репортерът незабавно се върна на сензационната новина:
— И смяташ, че е палеж?
— Бих се обзаложил. Всъщност не бих изключил замесените с МТБЕ — „Отмъстителите на Валдес“ и всичките ония тиквеници.
— Ако е вярно — Джеф преливаше от ентусиазъм, — това е гигантски прелом за статията ми.
— Тъкмо към това се стремя — сухо му отвърна Харди. — Да пожертвам къщата си заради една хубава статия. Току-виж спечелиш „Пулицър“, ще се радвам за теб. Ще си направим купон в новата ми къща.
Елиът се извини:
— Нямах предвид това, Диз. — Помълча. — Но нали искаш да се докопаме до злосторниците, да им натрием носа?