Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Не. Трябва ли да ми е познато?
— Не знам. Можеше да си попаднал на него в пътешествията си. Твърди, че е убил Лари Уит.
За разлика от Харди и гостите му, Марко Мелън не беше гледал появяването на Дейвид Фримън по телевизията от средата, а от самото начало, когато бяха показали снимката на Дженифър Уит — отпреди да й връчат обвинителния акт, усмихната и жизнена.
Оказа се, че Марко е двайсет и петгодишен сириец от програмата за размяна на студенти на Университета на Сан Франциско, който бе следил процеса на Дженифър Уит удивително внимателно и се бе запознал с такива подробности, че на полицейските инспектори, които го разпитваха, сред които и Уолтър Теръл, им бяха нужни цели пет часа, за да се уверят, че не е възможно той да е извършил убийството.
Твърдеше, че е убил Лари Уит, защото обичал Дженифър. Беше се влюбил в нея, както се оказа, от снимката и това го бе накарало да се признае за убиец. Бил сигурен, че помежду им съществувала духовна връзка и че ако я спасял, тя непременно щяла да поиска да се срещнат, да се влюби в него, да се оженят и да му роди деца, за да компенсират загубата на Матю. При това планът не бил половинчат, защото в крайна сметка щяло да се разбере, че той, Марко, не е никакъв убиец, щели да го пуснат и двамата да заживеят щастливо до края на дните си.
— Не мисля, че сам е измислил всичко — каза Харди на Фримън. Бурята беше преминала и по сивото утринно небе от другата страна на залива се носеха малки розови облачета. Стояха до вратата на колата на Харди, паркирана в една пряка до съдебната палата, малко след като бе решено сириецът да не бъде обвинен в убийството на Лари Уит.
— Изненадан съм, че им трябваха пет часа, за да разберат, за какво става дума — отбеляза Фримън. — Това момче има коефициент на интелигентност колкото една ряпа. Вярно е, че и някои от инспекторите…
— Знаеше доста подробности, Дейвид. Трябвало е да го хванат, че си противоречи.
— И плъховете по таваните знаят подробности. Това не значи, че са умни. Трябвало е само да го попитат кога му изтича визата.
— Това пък защо?
— Можеш да провериш. Бас хващам, че визата му изтича най-много след месец. Решил е, че ако го арестуват, ще му позволят да остане тук по-дълго.
— В затвора? С обвинение в убийство?
Фримън сви рамене.
— Някога бил ли си в Сирия?
Харди се отказа. Може би Фримън беше прав.
— Между другото, тази вечер те гледах по телевизията. Дийн няма да остане очарован.
Дейвид махна с ръка.
— Направих му реклама. Това е услуга.
Смълчаха се. Помежду им витаеше някакво напрежение, което нямаше да изчезне от празните приказки.
Харди отвори вратата на колата си и попита Фримън дали иска да го закара до дома му. Беше дошъл с такси. Старият адвокат поклати глава и отговори, че предпочита да походи пеша.
— По това време и в този квартал? Хайде, Дейвид, качвай се.
Фримън тупна с длан покрива на колата.
— Хайде, Диз, потегляй. Ще се видим утре.
— Дейвид…
Фримън разпери театрално ръце.
— Работим заедно достатъчно дълго. Би трябвало вече да знаеш. Куршум не ме лови.
Когато слънцето изгря, Харди все още беше в колата си — чакаше на улицата, където бе видял жената със спортния екип. Ако се появеше пак, щеше да поговори с нея, дори и да се наложеше да тича шест пресечки и да издиша цял флакон сълзлив газ.
Тя не се появи.
34
Фримън грешеше. Пауъл не прие телевизионното му изказване за услуга.
Отново в кабинета на съдия Вилърс. Понеделник, 9:40 сутринта, съдебните заседатели бяха в залата и чакаха. Адриан, с малката си стенографска машина седеше в един ъгъл, готов да записва, защото нито една среща не можеше да не се протоколира.
Фримън, Харди, Пауъл, младият му помощник Морхаус и Вилърс заемаха почти цялото свободно място в кабинета. Или поне имаха това чувство — натясно, като в балон, в който налягането расте и чиито стени не могат да пробият.
— Никога не съм бил по-сериозен, ваша светлост. — Фримън изглеждаше особено неугледен в десетгодишния си костюм. — През почивните дни размишлявах много по въпроса, след като така щедро приехте иска ми въз основа на член 1118.1…
— Не може да става дума за никаква щедрост. Не се опитвайте да поставяте нещата на лична основа.
— Фактът си остава. Убеден съм, че нямаше да говорим за смъртно наказание, ако Дийн не се беше кандидатирал за главен прокурор.
— Ваша светлост — Пауъл се владееше както обикновено, но бе очевидно, че търпението му е на изчерпване, — господин Фримън много добре знае, че оставащите два пункта от обвинението изискват смъртно наказание.