Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Ех, Стрелецо! — въздъхна. — Виждам те много ясно! Лицето ти е хубаво, но изпълнено с тъга и грижи. Страхувам се за теб и за твоите приятели.
— Такава е съдбата ни, нали? — Той нежно я целуна по челото.
— Така е. Благодаря за целувката, Стрелецо. Благодаря ти от все сърце.
— Хайде, Мърси — подкани я с по-мил глас леля Талита. — Вземи си кафето.
Мърси стана. Старецът с патерицата и дървения крак постави ръката й на колана на панталона си. Тя се хвана, поздрави за последен път Роланд и приятелите му и позволи на възрастния човек да я отведе.
Еди избърса влажните си очи и с дрезгав глас попита:
— Кой й е извадил очите?
— Опустошителите — отговори леля Талита. — С нагорещено желязо. Гледала ги дръзко. Оттогава минаха двайсет и пет години. А сега изпийте кафето си! Не е хубаво, когато е горещо, но прилича на кална вода, щом изстине.
Еди послушно отпи една глътка. Не можеше да го нарече дъждовна вода, но не беше и най-доброто, което бе опитвал.
Сузана също отпи и на лицето й се появи озадачено изражение.
— Но това е цикория!
Талита я погледна.
— Не е. Имаме само лапад и лападовото кафе е единственото, което ни остана, след като жената ни прокле, но това проклятие беше снето от мен много, много отдавна.
— На колко години сте, госпожо? — неочаквано попита Джейк.
Леля Талита го погледна удивена, после изграчи:
— Да ти кажа истината, момче, не си спомням. Сещам се, когато празнувах осемдесетгодишнината си на същото това място, но тогава на тази поляна имаше над петдесет човека, а Мърси още виждаше. — Погледът й се спря на скунка до краката на Джейк. Ко не отмести муцунка от глезена му, но я погледна със златистите си очи. — Господи, скунк! Отдавна не съм виждала скунк в компанията на хора… Изглежда са забравили времето, когато дружаха с човеците.
Един от близнаците албиноси се наведе да погали Ко. Животинчето се дръпна.
— Едно време пасяха стадата овце — обясни на Джейк Бил (или може би Тил). — Знаеше ли това, младежо?
Джейк поклати глава.
— Може ли да говори? — попита албиносът. — Навремето някои от тях говореха.
— Да, може. — Момчето погледна скунка, който отново беше сложил муцунката си на глезена му, след като ръцете на непознатия го бяха оставили на мира. — Кажи как се казваш, Ко.
Зверчето само го гледаше, без да издава звук.
— Ко! — подкани го Джейк, но животинчето мълчеше. Леко разочарован, Джейк погледна леля Талита, сетне близнаците. — Може да говори… но, предполагам, само когато иска.
— Това момче май не е оттук — обърна се леля Талита към Роланд. — Дрехите му са странни… очите му също.
— Отскоро е тук. — Стрелецът се усмихна на Джейк, който неуверено се усмихна в отговор. — След месец-два вече няма да изглежда странен.
— Така ли? Знам ли. Откъде е?
— Отдалеч. От много далеч. Тя кимна.
— И кога ще се връща?
— Никога — отвърна Джейк. — Сега тук е моят дом.
— Господ да се смили над теб тогава — каза тя, — защото слънцето залязва за този свят. Завинаги.
При тези думи Сузана се размърда неспокойно. Сложи ръка на стомаха си, сякаш я заболя.
— Сузи, добре ли си? — попита Еди.
Тя се опита да се усмихне, но безуспешно. Изглежда обичайната й смелост и самоувереност временно я бяха напуснали.
— Да, разбира се. Побиха ме тръпки за момент, това е всичко.
Леля Талита й хвърли изпитателен поглед, от който Сузана се почувства неудобно… после се усмихна.
— Тръпки ме побиха… Ха! Отдавна не съм чувала това.
— Баща ми често го повтаряше. — Сузана се усмихна на Еди, този път по-широко. — Вече ми мина. Чувствам се добре.
— Какво знаеш за големия град и за земите, простиращи се оттук дотам? — попита Роланд, отпивайки от кафето си. — Има ли Опустошители? А кои са онези другите — Беловласите и Младите?
Леля Талита дълбоко въздъхна.
8
— Много неща ще чуеш, Стрелецо, но едно знам със сигурност — градът е лошо място, особено за момчето. За всяко момче. Как мислиш, няма ли друг път, по който да го заобиколите и да продължите по-нататък?
Роланд вдигна глава и се загледа във вече познатите очертания на облаците, следващи пътя на Лъча. Беше невъзможно да не забележиш формата, подобна на река, в това ясно небе, простряло се над равнината.
— Може би — след дълго мълчание каза той, но в гласа му прозвуча странна несигурност. — Мисля, че можем да заобиколим Луд от югозапад и да поемем по пътя на Лъча от другата страна.
— Значи следвате Лъча. Така и предполагах.
Еди установи, че надеждата му да намерят помощ в града се засили. Надяваше се да открият добри хора, които да им покажат верния път и може би да им разкажат малко повече за Тъмната кула и как да стигнат до нея. Например онези, които наричаха Беловласи — вероятно бяха някакви мъдри стари елфи.