Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Вярно, барабаните бяха зловещи и му напомняха за евтините приключенски филми, които двамата с Хенри гледаха по телевизията. В тях от митичните изчезнали градове, които изследователите търсеха, бяха останали само руини, а жителите им се бяха превърнали в кръвожадни канибали. Но той смяташе, че е невъзможно това да се е случило с град, който поне от разстояние приличаше толкова много на Ню Йорк. Ако нямаше мъдри стари елфи или други добри хора, със сигурност щеше да има поне книги. Да, Роланд бе казал каква рядкост е хартията на този свят, но всеки град, в който Еди беше ходил, беше отрупан с книги. Можеше да намерят дори някакво превозно средство, например джип. Това вероятно беше глупава мечта, но когато ти предстои да изминеш хиляди километри през непознати земи, надеждата е необходима, дори само за да поддържа духа. И всичко това не беше ли поне възможно, по дяволите?
Отвори уста, за да изрази на глас мислите си, но Джейк го изпревари.
Мисля, че не можем да заобиколим града — каза той и леко се изчерви, когато всички го погледнаха. Ко се размърда в краката му.
— Не? — попита леля Талита. — И защо мислиш така? Обясни, ако обичаш.
— Знаете ли нещо нещо за влаковете? — попита Джейк.
Настъпи дълго мълчание. Бил и Тил размениха притеснени погледи. Леля Талита гледаше Джейк спокойно. Той не извърна очи.
— Чувала съм за един влак. Може би дори го видях. Ето там — каза тя и посочи към река Сенд. — Това беше много отдавна, когато бях дете и светът не се беше променил… или поне не толкова много. За Блейн ли говориш, момче?
Очите на Джейк се ококориха от удивление.
— Да! За Блейн!
Роланд внимателно наблюдаваше Джейк.
— — И ти откъде знаеш за Блейн Моно? — попита леля Талита.
— Моно ли?
Джейк я гледаше с недоумение.
— Да, така се наричаше. Откъде знаеш за него?
Момчето погледна безпомощно Роланд, после отново се обърна към леля Талита.
— Не знам откъде ми е известно.
„И това е истината — неочаквано помисли Еди._ — макар и не цялата. Той знае повече, отколкото иска да каже… Мисля, че се страхува.“_
— Смятам, че това е наша работа — призна Роланд със сух и нетърпящ възражение глас. — Остави ни да я свършим сами, стара майко.
— Да — бързо се съгласи тя. — Решавайте сами. По-добре ние да не знаем.
— Ами градът? — напомни Роланд. — Какво знаете за Луд?
— Малко, но каквото знаем, ще го научите и вие — отговори леля Талита и си наля още една чаша кафе.
9
През повечето време говориха близнаците Бил и Тил. Единият продължаваше историята, когато на другия не му достигаха думи. От време на време леля Талита добавяше нещо или ги поправяше и близнаците учтиво я изчакваха да свърши, преди да продължат. Си не каза нищо. Само седеше с недокоснатата чаша кафе и подръпваше сламките, които се подаваха от периферията на огромното му сомбреро.
Роланд бързо разбра, че наистина знаят малко — дори за историята на собствения си град. Ала това не го изненада, защото в последно време спомените лесно избледняваха и всичко, освен най-близкото минало, сякаш не съществуваше. Но и малкото, което знаеха, беше обезпокоително. Това също не го учуди.
По времето на пра-пра-дедите им Ривър Кросинг е бил точно такъв, какъвто Сузана си го представяше — търговска спирка на Великия път, където стоките са се продавали, но по-често са се разменяли. Бил е, поне формално, част от Речното баронство, макар че дори тогава понятия като барони и земевладелци са били преходни.
По онова време е имало ловци на бизони, независимо че търговията е замирала и стадата били малки и страдали от жестока мутация. Месото на мутиралите животни не било отровно, но смрадливо и горчиво. И все пак, разположен между мястото, което наричали Пристан, и село Джимтаун, Ривър Кросинг бил известен. Намирал се на Великия път и само на шест дни път от големия град по суша и на три по вода.
— Ако нивото на реката не е спаднало — каза единият от близнаците. — Тогава се пътувало по-дълго време и дядо ми казваше, че имало заседнали лодки по цялото разстояние до Врата на Том.
Възрастните хора, разбира се, не знаеха нищо за първите граждани на града, нито как бяха построили кулите. Това са били Великите старци и тяхната история беше потънала в дълбините на миналото още когато пра-пра-прадядото на леля Талита е бил момче.