Вълците от Кала

Тази мисъл повдига духа му. Хрумва му още нещо, което го окрилява още повече: не просто една Америка, а може би десетина… или хиляда… или милион. Ако тук лежи Лийбрук вместо Форт Лий, може би има и друга версия на Ню Джърси, където градчето от тази страна на Хъдсън е Лийман или Лейман, или Лий Блъфс, или Лий Палисейдс, или дори Легхорн Вилидж. Може би от другата страна на реката има не четирийсет и два континентални щата, а четири хиляди и двеста, или четирийсет и две хиляди, подредени един над друг в плетеницата на вероятностите.

Калахан интуитивно разбира, че това е много близо до истината. Натъкнал се е на огромно, може би безкрайно скупчване от светове. Всички те са Америка, но са различни. Свързани са с пътища и той ги вижда.

Бързо отива до лийбрукския край на моста и там спира. „Ами ако не намеря пътя за връщане? — запитва се. — Ако се загубя и никога не успея да се върна в онази Америка, в която на западния край на моста «Джордж Вашингтон» се намира Форт Лий и където президент на САЩ е не друг, а Джералд Форд?“ Сетне си казва: „И какво от това? Майната му.“ Калахан слиза от моста в Ню Джърси и се усмихва за пръв път след деня на погребението на Дани Глик в Джерусалемс Лот. Две момчета с въдици вървят към него.

— Някой от вас няма ли да ме поздрави с добре дошъл в щата Ню Джърси? — пита с усмивка той.

— Добре дошъл в щата Ен Джей, човече — казва с готовност едното, но и двете го гледат подозрително.

Разбираемо е, но това не помрачава настроението му. Чувства се, сякаш е излязъл след излежаването на дълга присъда зад решетките и вижда слънцето за пръв път от много години. Ускорява крачка, без да се обърне нито за миг за последно сбогом на Манхатън. Защо да го прави? Манхатън е минало. Пред него лежат много Америки, в тях е бъдещето му.

Той е в Лийбрук. Не чува камбани. По-късно ще чуе, по-късно ще види нови вампири и нови надписи с тебешир и спрей по тротоарите и стените (не всички обаче за него). Ще срещне подлеците с крещящочервените им кадилаци, със зелени линкълни и пурпурни мерцедеси, подлеци с червени очи, но не днес. Днес той върви под слънцето на една нова Америка, от западната страна на възстановения пешеходен мост над река Хъдсън. На главната улица на Лийбрук спира пред закусвалнята „Хоумстайл“; на вратата виси табела: „ТЪРСИМ ГОТВАЧ НА АЛАМИНУТИ“. Дон Калахан има голям опит с аламинутите още от семинарията, да не говорим за „Дом“ в Източен Манхатън. Хрумва му, че тук, в „Лийбрук Хоумстайл“, може би няма да му е зле. Оказва се, че е прав, макар че са му нужни три смени, докато възвърне умението си да чупи яйца с една ръка. Собственикът, дългуч на име Дики Рюдбекър, го пита дали има здравословни проблеми — „нещо заразно“, както се изразява — и кимва доволно, когато Калахан го уверява, че няма. Не му иска никакви документи, дори не го пита за социално-осигурителния номер. Предпочита да не осчетоводява плащанията, ако няма проблем. Калахан го уверява, че няма.