Вълците от Кала

Коя е Рута? Калахан няма представа. Знае само, че е малко БУЙНА, но много ЗАБАВНА. Дали ще е толкова буйна, когато подлеците я хванат? Ще бъде ли все така забавна?

Калахан се съмнява.

Той обаче има свои проблеми и единственото, с което може да и помогне, е да се моли на Господ, в когото вече не вярва особено, да не позволява мъжете с жълтите палта да я хванат.

По-късно същия ден, докато се тътри по шосе З през окръг Исакена под палещото слънце, което не ще да чуе, че е декември и скоро ще дойде Коледа, той отново чува камбаните. Те прокънтяват в главата му и заплашват да пръснат тъпанчетата и мозъка му. Когато звънът заглъхва, Калахан получава ужасно прозрение: те идват. Мъжете с червените очи, големите шапки и дългите жълти палта са по петите му.

Калахан се дръпва от пътя като подплашен заек и преодолява жабясалата канавка с лъвски скок. Покрай шосето има ограда, обрасла с диви лози и нещо, приличащо на отровна смрадлика. Той не се интересува дали е отровна, или не. Прескача оградата, изтъркулва се в тревата и наднича към пътя през храсталака.

Отначало не се случва нищо. После по шосе 3 откъм Язу профучава бяло-червен кадилак. Движи се с над сто километра в час и въпреки че шпионката на Калахан е малка, той със свръхестествена яснота вижда трима мъже. Двамата носят жълти палта, третият — яке. И тримата пушат; затвореното купе на кадилака е пълно с дим. „Ще ме видят, ще ме чуят, ще ме усетят“ — трескаво си мисли Калахан и с мъка се опитва да прогони паниката, да я изтръгне от съзнанието си. Старае се да мисли за песента на Елтън Джон „Някой спаси, някой спаси, някой спаси жииивооотааа ми…“ и това явно действа. В миг на ужас му се струва, че кадилакът забавя ход — достатъчно дълго, за да си представи как го преследват през буренясалите нивя, настигат го и го завличат в някоя изоставена барака, — но колата отминава и изчезва зад следващия хълм, на път за Начес може би. Или към Копая. Калахан изчаква десетина минути. „Внимавай да не те метнат, човече“ — би казал Лупе. Още докато чака обаче, той знае, че това е само формалност. Те не се опитват да го метнат, просто са го пропуснали. Как? Защо? Отговорът бавно се очертава в съзнанието му — някакъв отговор поне, но той е готов да се закълне, че той е верният. Те са го пропуснали, защото се е вмъкнал в друга версия на Америка зад обраслата с диви лози ограда и смрадликите. Може би различна по отношение на някои съвсем незначителни подробности — например с Линкълн на еднодоларовите банкноти и Вашингтон върху десетачките вместо обратното, — но достатъчно. Достатъчно, за да се скрие. И това е хубаво, защото тези хора не са заблудени като ходещите мъртъвци или слепи за него като кръвопийците. Тези каквито и да са, са много по-опасни.