Вълците от Кала

Калахан говореше спокойно, но лицето му ставаше все по-бледо.

— Случи се същото като в уличката зад „Дом“ — вампирът изчезна и от него останаха само дрехите. Бях го очаквал, но, разбира се, не бях сигурен, докато не го видях отново.

— Една лястовичка пролет не прави — отбеляза Сузана.

Калахан кимна:

— Жертвата беше петнайсетгодишно хлапе, пуерториканче или доминиканче. Между краката си държеше касетофон. Не си спомням какво е свирил, но вероятно не е било „Някой спаси живота ми тази нощ“, защото щях да го запомня. Минаха пет минути. Тъкмо ми идеше да защракам с пръсти пред носа му или да го потупам по бузата, когато той примигна, олюля се и тръсна глава. Видя ме и първата му реакция бе да грабне касетофона. Притисна го до гърдите си като бебе. „К’во искаш, бе, пич?“ — попита. Казах му, че нищо не искам, че няма да му направя нищо, но се чудя какви са тези дрехи до него. Момчето ги погледна, коленичи и се зае да пребърква джобовете. Реших, че това достатъчно ще отвлече вниманието му (повече от достатъчно), и се отдалечих. Това беше вторият. С третия бе по-лесно. С четвъртия — още повече. В края на август вече бях убил шестима. Шестата беше жената, която бях видял в банката. Светът е малък, нали?

Често отивах на Първо и Четирийсет и седма и спирах пред „Дом“. Понякога наблюдавах как пияниците и бездомните се събират за вечеря. Понякога Роуан излизаше и разговаряше с тях. Беше непушач, но винаги носеше цигари в джобовете си, два пакета, и ги раздаваше, докато свършат. Никога не съм се крил, но дори да ме е забелязал, не го показваше.

— Сигурно си се бил променил — отбеляза Еди.

Калахан кимна:

— Бях си пуснал коса до раменете и започваше да посивява. Също и брада. И, разбира се, вече не полагах грижа за дрехите си. Половината взимах от убитите вампири. Единият бе пощальон с мотоциклет; имаше страхотни обувки. Не „Бали“, но почти нови и съвсем по моята мярка. Оказаха се вечни. Още ги използвам. — Калахан кимна към къщата. — Не мисля обаче, че заради това не ме познаваше. С професия като на Роуан Магръдър — когато се занимаваш с пияници, хипита и скитници, хората с един крак в реалността, а с другия — в Зоната на здрача — човек свиква с големите промени, и то не към по-добро. Научаваш се да виждаш зад новите синини и кирливи петна. Мисля по-скоро, че се бях превърнал в нещо като скитащите мъртъвци, Роланд. Невидим за живите. Само дето, струва ми се, тези хора — тези бивши хора — са привързани към Ню Йорк…

— Никога не се отдалечават много — съгласи се Роланд. Цигарата беше готова. Сухата хартийка и ситният тютюн изчезнаха от пръстите му след две дръпвания. — Призраците винаги остават в една и съща къща.

— Разбира се, че остават, бедните. А аз исках да се махна. Всеки ден слънцето залязваше малко по-рано от предния, а аз чувствах повика на онези пътища, на онези тайни шосета, малко по-силно. Може би отчасти се дължеше на географското лекарство, за което, струва ми се, вече намекнах. Противно на логиката ние се заблуждаваме, че ако се преместим на ново място, нещата ще потръгнат по-добре; че стремежът ни към саморазрушение ще изчезне. Несъмнено при мен това бе породено от надеждата, че на друго място няма да има вампири или ходещи мъртви. Но имаше и нещо друго… Нещо по-сериозно. — Калахан се усмихна мрачно. — Някой ме преследваше.