Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— И още нещо — казва Дики Рюдбекър.
Калахан си мисли, че нищо не може да го изненада, но следващата реплика на Рюдбекър му идва като гръм от ясно небе:
— Ти си алкохолик.
Калахан го пита откъде е разбрал.
— Аз също съм такъв — отвръща Рюдбекър. — В този бизнес човек трябва да е с всичкия си. Няма да мириша дъха ти…, ако идваш навреме на работа. Ако два пъти закъснееш, можеш да си хващаш пътя. Няма да те предупреждавам повече.
Калахан готви аламинути в „Лийбрук Хоумстайл“ три седмици и спи на две преки от закусвалнята в мотел „Сънсет“. Само че тези имена не са постоянни. На четвъртия си ден в града той установява, че мотелът вече е „Съкрайз“, а закусвалнята — „Форт Лий Хоумстайл“. „Лийбрук Реджистър“, който клиентите често оставят по масите, вече е „Форт Лий Реджистър“. Фактът, че Джералд Форд отново е президент, не го успокоява много.
Когато Рюдбекър му плаща в края на първата седмица (във Форт Лий), Грант е на петдесетачките, Джаксън — на двайсетачките, а Алигзандър Хамилтън — на десетдоларовите банкноти. В края на втората седмица (в Лийбрук) на петдесетачките е Ейбрахам Линкълн, а на десетдоларовите банкноти — някой си Чадбърн. На двайсетачките все ще се куми Андрю Джаксън и това му носи известно облекчение. В мотела на Калахан покривката на леглото е розова в Лийбрук и оранжева във Форт Лий. Това е много удобно. Още щом се събуди, той разбира в коя версия на Ню Джърси се намира.
На два пъти се напива. Втория път, след затваряне, Дики Рюдбекър му прави компания и не изостава с чашите.
— Това беше велика страна — жалва се лийбрукският Рюдбекър.
Калахан се замисля колко е хубаво, че някои неща никога не се променят; например вечното оплакване на дребните ресторантъори.
В един прекрасен ден обаче той вижда първия си вампир от трети тип на опашка за билети пред кино „Туин“ и веднага известява собственика, че напуска.
— Нали каза, че нямаш нищо заразно — укорява го Рюдбекър.
— Моля?
— Имаш тежка форма на кракосърбеж, приятелю. Това често върви с другото — Рюдбекър вдига ръка, сякаш, пие от бутилка. — Когато човек хване кракосърбеж: на стари години, често е неизлечимо. Да ти кажа, ако нямах жена, която още е доста добра в леглото, и две деца в колеж: и аз щях да си вдигна шапката и да те последвам.
— Така ли? — удивлява се Калахан.
— През септември и октомври е най-зле. Просто го чуваш как те зове. Птиците също го чуват и отлитат.
— Кое?
Рюдбекър го стрелка с поглед, който сякаш му казва да не се прави на глупак.
— За тях това е небето. За хора като нас — пътят. Шибаният път ни зове. Хората като мен, с деца и жена, която още обича да го прави по-често от веднъж: седмично, просто усилват радиото, за да не слушат повика му. Ти няма да го сториш. — Той замълчава, изпитателно поглежда Калахан. — Защо не останеш още една седмица? Ще ти увелича надницата с двайсет и пет кинта. Правиш страхотен „Монте Кристо“.
Калахан се замисля и поклаща глава. Ако Рюдбекър е прав, ако беше само един път, може би щеше да остане още една седмица… и още една… и още. Ала не е само един. Скритите пътища са много. Той си спомня заглавието на едно свое съчинение от трети клас и избухва в смях. То се казваше „Пътища завсякъде“.
— Кое му е смешното? — пита Рюдбекър.
— Нищо. Всичко. — Калахан потупва шефа си по рамото. — Ти си добър човек, Дики. Ако се върна някой път оттук, задължително ще се отбия.
— Няма да се върнеш оттук — казва Рюдбекър и, разбира се, е прав.
— Скитах около пет години — рече Калахан, докато вървяха към църквата, и в известен смисъл това бяха единствените му думи на тази тема.
Другите обаче чуха още много. И никак не се изненадаха, че Джейк, на път към града заедно с Айзенхарт и двамата Слайтман, също е чул част от разказа. Все пак това беше Джейк, който притежаваше най-силна интуиция от четиримата.
„Пет години скитах“, само толкова. Какво се криеше зад това?
Хиляди изгубени думи на розата.
Калахан скита пет години, само че пътищата не са само един, а може би, при определени обстоятелства, пет години могат да са цяла вечност.
Той минава по шосе 71 през Делауер и бере ябълки. Среща едно момче на име Ларс със счупен транзистор. Калахан поправя радиото и майката на Ларс му приготвя богат обяд, който не може да изяде с дни. Минава по шосе 317 през земеделските райони на Кентъки и постъпва на работа като гробокопач с мъж на име Пит Петарки, който нито за миг не си затваря устата. Едно момиче идва да ги гледа, красиво момиче на седемнайсет. Тя сяда на един каменен зид и есенните листа се сипят около нея като жълти снежинки; а Пит Петарки започва да размишлява какво ли ще е, ако тези дълги бедра се лишат от панталоните и се увият около врата ти, какво ли ще е да впиеш устни в този забранен плод. Пит Петарки не вижда синьото сияние около нея, нито, разбира се, как дрехите и се свличат празни на земята — след като Калахан сяда до нея, тя прокарва ръка по крака му и доближава устни до врата му, а той забива ножа си в тила и. Вече добре се е специализирал в този удар.